Последният ден на Сътворението

— Мърчинсън — каза по-дребният от тях и протегна ръка. Беше около петдесетте, доколкото Стив успя да определи по лицето му в тъмнината.

— Руис — представи се другият, среден на ръст набит мъж, който беше може би в средата на четиридесетте, и ги освети с ръчен прожектор.

— От другата страна на Мисисипи, но сто процента един от нашите — рече уверено Мърчинсън.

Нито Стив, нито Джеръм разбраха тази забележка, но тъй като дошлите, изглежда, не държаха на военните чинове, Джеръм назова само имената. Двамата кимнаха.

— Мисля, че съм виждал имената ви в списъка. В списъка на тези, които още са на път — каза Руис и се усмихна. — Имахте късмет.

Стив кимна.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Откога идвате? — запита Мърчинсън.

— От хиляда деветстотин и осемдесет и шеста отвърна Стив. — Какво става всъщност тука?

— Голяма патаклама — каза Мърчинсън. — Но това вече и сами сте го забелязали.

— Колко са вече тука? — запита Джеръм.

— О, цял куп — каза Мърчинсън колебливо. — В края на краищата минаха над четиридесет години, откакто са кацнали първите. А някои междувременно са се и завърнали.

— Обратно в бъдещето? — попита Джеръм.

Стив забеляза, че двамата си размениха кратък поглед.

— Знаете ли, тази точка от операцията не спада към нашите задължения — каза Руис, като събираше купчина мокра пръст с ботуша си. — Ще ви дадем няколко добри съвета и една карта, за да стигнете утре безпрепятствено до крепостта. Нека не изпреварваме коменданта. Той ще ви даде отговор на всички въпроси.

— А какво става с нефтопровода? — попита Джеръм. — Щом като от четиридесет години, би трябвало…

— Чуйте — прекъсна го Руис с печална гримаса, доколкото можеше да се види на светлината на прожектора, — по-добре да го забравим. Заради това пиянско хрумване много народ загуби живота си. И ние двамата хвърлихме повече от двадесет години в тая калташка история с дяволски нищожните изгледи, че изобщо ще се измъкнем някога от нея.

— Искате да кажете, че за четиридесетте години нищо не е постигнато и че нашите хора се укриват в крепости, докато материалът, изпратен с невероятно големи разходи, ръждясва на морското дъно? — разгневи се Джеръм.

— Чуйте, мистър… — кипна и Руис.

— Майор Джеръм Банистър, сър!

— Успокойте се за бога — каза Мърчинсън и кисело се засмя. — Ще получите изчерпателна информация, майоре, щом нагледният урок, който получихте досега, не ви е достатъчен.

Той разгъна една ръчно нарисувана карта върху мокрия капак на мотора на котката и я освети с прожектора си. Хартията бързо се напои с вода. Мърчинсън постави пръста си на тяхната позиция и показа неопределено в северна посока.

— Точната позиция на крепостта по понятни причини не е означена — каза той. — Ако се натъкнете на едни доста дребни на ръст джентълмени, които изглеждат малко небръснати по цялото тяло и говорят малко странен английски, спокойно можете да им се доверите и да се хвърлите на косматите им гърди. Тогава наистина сте в безопасност. Ако ли пък се сблъскате с някой отряд, яздещ на камили, макар че рядко се осмеляват да дойдат дотук, то без колебание ги изтребете. Това е някаква наемна паплач, която първоначално беше на служба при шейховете, но всъщност отдавна води война за собствена сметка. Тия юнаци също се мислят за мъничко излъгани. Поначало те не всички са лоши, но има неписан закон да не се закачат новодошлите, колкото и да те сърбят ръцете за куфарите им. Ясно ли е?

— Нищо не е ясно — отвърна Джеръм ядосано.

— Изглежда, че някои порядки тук ви учудват — каза Руис миролюбиво.

Така изглежда.

— Ще има още доста да се чудите, майоре.

— Ние пристигнахме тук, за да коригираме някои неща — продължи Джеръм настойчиво. — Ако работите не се развиват така, както сме си ги представяли, това също ще трябва да се коригира. Нали флотата би трябвало да е осведомена от завръщащите се екипажи…

— Извинете, майор Банистър — прекъсна го Мърчинсън, — не обичам да тревожа хората, но оттатък, на Бермудите, киснат някои хорица, които наближават седемдесетте и още чакат флотата да им осигури обещаната пенсия. А си седят там и си чакат благодарение на големия си късмет и благодарение на нас, които упражняваме въшливата професия да ги препращаме оттатък, иначе отдавна да са изгнили, майоре, както немалко други, на които не успяхме да помогнем. — Той показа към югоизток в тъмнината. — И които си останаха там; завинаги. Ние буквално си носим главите в торбата и сме така нажежени, че не бихме искали да ви отегчаваме повече с нашето присъствие. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Извинете — измърмори Джеръм. — Не знаех…

— Не сте виновни за това, майоре — каза Руис. — Но за нищо на света не мога да понасям, когато някой се прави на ударен, сякаш си няма хабер за нещата. Вече прекалено често ни се случва.

— И защо не сте се върнали досега в бъдещето, щом като ви е дошло до гуша? — запита Джеръм.

— Ама той наистина иска да му се казват нещата направо — въздъхна Руис.

— Защото ни метнаха, майоре — каза Руис грубо. — Няма никакво завръщане в бъдещето!