Последният ден на Сътворението

Не повярваха на очите си, щом съзряха съществото, изскочило невероятно ловко от колата. То беше високо най-много метър и половина и имаше несъразмерно дълги ръце, които достигаха при приведената му фигура до земята. Носеше стоманен шлем, твърде голям за него, изпокъсани и избелели къси панталони в цвят „каки“, вероятно наследство от някой стар английски колониален офицер, а голите части на тялото му бяха силно окосмени. Дори лицето му беше покрито с гъста пясъчносива козина. Рошавите крака, които се подаваха изпод шортите, бяха тънки, но учудващо мускулести; дълги почти колкото пръстите на ръката му, пръстите на краката имаха здрави и опасно остри нокти. Едната си ръка странното същество беше свило в юмрук, с който се подпираше на земята, а в другата държеше американска автоматична пушка.

Маймуна — помисли си Стив в първия момент. — Трябва да отнемем пушката на това животно, преди да е направило някоя беля.

Съществото вдигна глава, едно страшно ръмжене изгъгна в гърлото му, после то оголи снежнобелите си зъби, щръкнали от аленочервените венци, с което навярно изобразяваше подканваща усмивка, защото въоръжената му ръка направи жест, чието недвусмислено значение беше: Излезте, няма да ви сторя нищо.

Стив и Джеръм изпълзяха изпод прикритието и наведоха автоматите си. Съществото вирна брадичка, заостри с мъка тъмните си месести устни, сякаш изпитваше трудност при артикулацията. „Гудлък“ — изрече то най-сетне с неясен гърлен глас и избърса лицето си с жилестата си пясъчносива окосмена ръка, преди да им я подаде със свити за поздрав пръсти. Тя беше тясна и силна, при ръкостискането — корава и хладна. Стив трепна, когато пръстите му докоснаха окосмения гръб на ръката, но един поглед в тъмнокафявите, зорко следящи го и при това малко хитро примигващи очи му показа, че има пред себе си умно и мислещо същество, което само външно приличаше на маймуните от неговото време. Едно създание, което, навлязло в интелигентната фаза на развитието, не беше вече животно, без да е пожертвувало обаче инстинктите си. Стив бе очарован от създанието. Чуждо на вид, то все пак беше най-човекоподобното, което бе срещал някога. Привлекателно с гъвкавата си грациозност и природния си чар, едновременно с това то отблъскваше с животинското в себе си, с естественото си безсрамие, със своята опасна неопитоменост. Всички тези впечатления сякаш се обединяваха в типичната за хищниците миризма, която обгръщаше съществото — тръпчива, неопределима, омагьосваща, която възбуждаше дори неговите притъпени сетива. Месоядно е — каза си Стив, — един опитен и безпощаден ловец. Най-страшният хищник, който е раждала някога земята и който е на път да загуби своя рай.

— Гудлък22 — отвърна Стив, взел думите на човека-маймуна за поздрав, но съществото изписа неочаквано доволна усмивка, мръдна с уши и каза със заострени устни:

— Гудлък е името ми. — То почеса, озъбвайки се, косматите си гърди. — А вие сте двамата нови. — После кимна многозначително и добави: — Хванах го.

Едва сега Стив забеляза, че напреко върху задната седалка на джипа лежеше едва двадесетгодишен жилест тъмнокож младеж с късо подстригана къдрава коса. Трябваше да е пилотът на сваления самолет. Беше овързан като пакет с парашутни въжета и челото му кървеше. Масленият му тен бе станал восъчноблед от ужаса. Момчето трепереше като лист от трепетлика. Стив можеше да му съчувствува, представяйки си как е било пленено. Срещу пъргавото мускулесто джудже нямаше никакъв шанс и най-едрият мъж. Имаше чувството, че това кълбо от концентрирана енергия можеше от място да прескочи джипа.

— Комар — каза Гудлък радостно и плесна с длан по косматата си ръка над китката, явно изразявайки по този начин презрението си към сваления изтребител.

— Пари — рече после той и потърка палеца о показалеца си, жест, разбираем навсякъде по света дори и в двадесети век. Вероятно за залавянето на свален пилот е определена премия — помисли си Стив, но после се досети какво би искал да каже маймуночовекът.

— Имаше късмет — добави Гудлък. — Не си счупи краката. Мога да го продам. Иначе…

Той постави показалеца си на врата и направи недвусмислено движение. Стив си спомни главата, набучена на желязната тръба. Те не вземаха пленници, ако не можеха да ги продадат в робство. Но кой си наемаше роби? Флотата ли?

Гудлък вдигна ръце до устата си и нададе същия скоклив сатирски вик, който бяха чули вече на няколко пъти. Незабавно му отговориха два гласа откъм планинските склонове.

— Карайте след мен — каза Гудлък на своя грапав английски и се покатери в колата си.

Джеръм седна зад волана на котката и я подгони след джипа. Гудлък караше като бесен в непроходимата местност, но явно познаваше терена по-добре от джоба си или по-точно казано — от нещо, подобно на джоб.