Последният ден на Сътворението

— За това може да се поговори — изръмжа Харалд. Стив бе научил междувременно, че от Бермудите не може да се очаква подаяние. Самата връзка през Атлантика струваше голямо количество ценно гориво и представляваше великодушен жест. Запасите, които флотата бе изпратила оттатък в миналото, бяха наистина големи, но не и неизчерпаеми. В Западната падина дизеловото гориво беше станало вече рядкост, тъй като повечето контейнери бяха надушени от наемниците и безсмислено вдигнати във въздуха или пък лежаха на дъното на морето. Използуваха автомобилите само в извънредни ситуации, когато се касаеше за спасяване на човешки живот или за отбрана на крепостта. Ако вземеха гориво от Атлантида, трябваше да го плащат като всички товари и търговски стоки. Младата колония не можеше да си позволи да подарява.

— Сторете път! — чу Стив нечий глас. Обърна се и съзря Близард, който идеше с барката от север. Трудно можеше да го оприличи човек на джудже. Беше необикновено голям представител на расата си, с копринена, почти бяла козина. Внушителната му осанка и сдържаните движения му придаваха нещо аристократично. Излъчваше достойнство. Ако Гудлък беше горд воин, изпитан в боевете главатар, то Близард беше княз. Светлосивите му очи гледаха разбиращо и неумолимо, с тях той мълчаливо властвуваше над хората, те несъзнателно му се подчиняваха. С увереността на някакъв грандсиньор той диктуваше протокола, определяше реда на нещата. Никой в крепостта нямаше да бъде особено изненадан, ако го видеше някой ден зад бюрото на Харнис да ръководи със спокойни жестове операциите. Самките му, пет или шест, се числяха към постоянното му обкръжение. Грижеха се за телесното му и душевно благополучие и го боготворяха. Надпреварваха се да почистват и без това добре поддържаната му козина, да му тикат разни сладки неща в устата и при най-малкия порив на страст да бъдат на негово разположение.

Той слезе от борда като паша със свитата си и поздрави присъствуващите с едно благосклонно навеждане на главата. Без да ще, и Стив сведе своята.

„Пазарът“ лежеше на разстояние половин дневно пътуване източно от мястото на акостирането, на един планински връх, от който се откриваше широка гледка към низината. Тук се срещаха На „неутрална“ територия хора от крепостта, търговски наемници, ловци и бивши членове на приземилите се групи, които бяха напуснали службата си в крепостта и се опитваха да си изградят, както Моузес, свое собствено съществование някъде из джунглите на Южна Европа. Тук те разменяха своето производство: кожи и кожени изделия, стоки за потребление от Атлантида или от разграбени контейнери на флотата, диви животни, които са се опитвали да опитомят или отгледат. Предлагането беше жалко, но и трогателно и напомни на Стив за коледните пазари, където деца предлагаха изработени от тях неща с благотворителна цел — само дето целта тук беше да се оцелее и с малко лукс и уют да се придаде на този трудно поддържан живот някаква привлекателност.

Стив се учуди на разнообразието от кожи — обработени и необработени, които предлагаха ловците.

— На кого са нужни всичките тези кожи? — запита той Харалд.

— Срещу тях разменяме отвъд всичко, каквото ни трябва.

— Но на Бермудите е топло през цялата година.

— Няма никакво значение. Въпрос на престиж. Голяма им е модата и това ни е късметът — изсмя се той. — А и ние при случай я подклаждаме — намигна му той, — като пращаме там нашите търговци, натруфени с кожи като древните руски князе. Те, както се казва, и в буквалния смисъл вдигат цените с пот на челото.

Внезапно Стив съзря един млад мъж, който приличаше досущ на Моузес, с когото беше се запознал преди по-малко от десет дни.

— Това е Рубен, един от синовете на Моузес. Вторият по ред. Довел е за продан едногодишен жребец. Самият Моузес е вече твърде стар за такова дълго пътуване от Тесин дотук. А оня там, дето клечи при животните, представлява зрял боас.

За пръв път в живота си Стив видя един от тези плашливи добродушни маймуночовеци, за които толкова бе слушал. Беше мъжкар, висок почти два метра, широкоплещест като орангутан, с полегато чело, с разделени на път коси, с червеникаворъждива сплъстена козина и големи, тъмни, боязливи очи. Той беше пристигнал, за да кара животното в компанията на младия Калахан, клечеше сега при завързаните млади камили и ръфаше кротко шепа див лук, които белеше с предпазливи, почти нежни движения на огромните си предни лапи, преди да го пъхне в муцуната си.

В този момент го откри един воин от ескорта на Близард. Джуджето се озъби, пусна се на четирите си крака и безшумно се приближи. Ловният му инстинкт беше се събудил. Боасът го забеляза, когато беше вече късно. Той изскимтя, като видя, че е в капана, и напразно се опита да се провре между краката на камилите, защото джуджето го беше вече пипнало. Камилите се подплашиха и заситниха възбудено напред-назад със завързаните си крака. Боасът изквича от страх и се напика.