Последният ден на Сътворението

— Спомням си как страшно бях възмутен, когато за първи път видях този символ. — Харалд се изкашля, пое си, хъркайки, няколко пъти дъх и продължи: — Бях още малко момче, ходех във второ или трето отделение. Имахме великденска ваканция и баща ми, който тогава даваше часове по пилотаж на Копенхагенското летище и имаше ремонтна работилница за частни машини, ме взе със себе си в Германия, когато отиде там по служба. Беше в Мюнхен. Невероятно топъл ден, рано напролет, със синьо небе, каквото при нас, в Дания, рядко се вижда дори през юли. Хората бяха насядали навън и пиеха бира с огромни халби. Тогава в една хлебарница видях цяло стадо такива овце, тези божи агнета, големи, средни, малки, посипани с пудра захар-, кое от кое по-глупави, и всяко беше обвило дясното си предно краче около мачтата, на която висеше флагче с датското знаме. „Какво значи това?“ — запитах аз баща ми. Лицето му доби много сериозен и загрижен вид; когато ми отвърна: „Подиграват ни се, Харалд. Искат да кажат, че нас, датчаните, ни управляват овчи глави. А може би са и прави донякъде.“ И той ми смигна. По-късно си спомних, че забелязах в очите му лукавство, което обаче тогава не бях в състояние да проумея. Аз никога не се съмнявах в думите на баща си. Бях много ядосан и отношението ми към германците години наред си остана доста помрачено.

Харалд се изкиска, а оживлението му предизвика нови мъчителни пристъпи на кашлицата. Лицето му пламна, сълзи изпълниха очите му от напрежението.

Бълнува — каза си Стив, като отупа възглавницата и отново я пъхна под главата му.

— И знаеш ли, Джеръм, къде отново видях този знак? — каза Харалд и погледна Стив изпитателно. — Тук!

— Тук ли? — попита Стив, като не беше наясно доколко да вярва на фантазиранията му. Харалд изглеждаше напълно буден и на себе си, макар че го бъркаше с Джеръм, но след толкова години навярно паметта за имена първа му изневеряваше. Така беше присвил очи, че бяха се превърнали в малки цепнатини и с дяволитата си усмивка приличаше на престарелия Хенри Милър29, разпитван от някоя красива репортерка за дните му в Клиши.

— Да, тук! — каза Харалд. — С джипа навлязох веднъж доста навътре на югоизток, към планинския масив на Сицилия, и спрях на едно възвишение, откъдето се откриваше широка гледка към Тиренската падина. Още по̀ на изток се чу материализационен пукот и минути след това видях да се носи някаква машина, която в младостта си бихме нарекли може би летяща чиния. Беше лакирана в прекрасно кобалтовосиньо и с опасно на вид оръдие, което приличаше по-скоро на антена за къси вълни, монтирано на покрива на това странно возило. И отпред на носа се виждаше тази емблема, прекрасна, златна на кобалтовосиния фон — агнецът със знамето. Аз излизам с джипа от прикритието си, карам точно срещу приземилото се чудо и не вярвам на очите си. От него скача един дангалак, два метра и нещо, с кобалтовосин скафандър и с шлем на астронавт, зад чието златисто стъкло човек трудно можеше да различи лицето, а на ръкава му — отново тази емблема. Ето че още един клуб се е включил в този отвратителен покер — мисля си аз, слизам и тръгвам към него. Автомата си благоразумно съм оставил на другата седалка.

— Здрасти! — казвам аз, но оня не разбира нито дума английски, да не говорим за датски. Дърдори на някакъв език, който ми напомня съвсем слабо на часовете по латински, но не е нито латински, нито италиански, по-скоро нещо по средата. Не му разбрах нищо на момчето, но стъписан наблюдавах как оръдието на покрива следваше без усилие всяко движение на ръцете му. Естествено много се пазех да не му дам никаква възможност да го насочи към мен.

— Лазер ли е? — питам аз лицемерно-наивно.

— Той посочва група дървета, отдалечени може би на шест-седемстотин метра. Оръдието потръпва, блъвва огън, а дърветата буквално подскочиха във въздуха, щом ги улучи светлината, преди да се сгромолясат, избухнали в пламъци.