Последният еднорог

Докато се хранеха, Шмендрик разказа истории от живота си като странстващ чародей, които насели с крале, дракони и благородни дами. Не че лъжеше — просто подреждаше и предаваше събитията по-смислено, така че разказите му звучаха истинно дори за хитрите съветници. Не само те, но и всички минувачи по улицата в този момент се приближиха още повече, за да разберат как действа заклинанието, което, приложено както трябва, отключва всички катинари. И нямаше един от тях, чийто дъх да не спре за миг при вида на белезите по пръстите на магьосника.

— Спомен от срещата ми с харпия — обясни им спокойно Шмендрик. — Те хапят.

— Никога ли не те е било страх? — учуди се едно младо момиче.

Кметът ѝ шътна да замълчи, но Шмендрик запали цигара и ѝ се усмихна през дима.

— Страхът и гладът ме поддържат млад — отговори. Огледа кръга от дремещи и мърморещи съветници и ѝ намигна.

Кметът не се засегна.

— Вярно е — въздъхна той, докато пръстите му милваха вечерята. — Наистина си живеем добре тук, а ако бъркам, значи нищо не разбирам. Понякога си мисля, че малко страх, мъничко глад биха ни се отразили добре — биха изострили душите ни, така да се каже. Ето защо при нас винаги са добре дошли странници с разкази за разказване и песни за пеене. Те разширяват мирогледа ни… карат ни да се вглеждаме навътре…

Той се прозя гърголещо и се протегна.

— Олеле, погледнете към пасището! — внезапно извика един от съветниците.

Натежали глави се завъртяха върху клюмащи шии и всички видяха селските крави, овце и коне, скупчени в далечния край на полето, зяпнали бялата кобила на магьосника, която спокойно пасеше студената трева. Животните не издаваха нито звук. Дори прасетата и гъските бяха безмълвни като привидения. Една гарга изграчи веднъж, някъде отдалече, и гракът ѝ се понесе през залеза като самотна прашинка пепел.

— Забележително — промърмори кметът. — Наистина забележително.

— Да, не е ли? — съгласи се магьосникът. — Ако ви спомена някои от предложенията, които съм получавал за нея…

— Най-интересното е — каза съветникът, който пръв се беше обадил, — че те не изглеждат уплашени. От тях се излъчва нещо като благоговение, сякаш ѝ отдават почит.

— Виждат онова, което вие сте забравили да виждате. — Шмендрик бе пийнал прилично количество вино, а младото момиче го гледаше с очи, по-сладостни и по-плитки от очите на еднорогата. Той тресна чашата си на масата и рече на усмихващия се кмет:

— Тя е по-рядко създание, отколкото можете да мечтаете. Тя е мит, спомен, блуждаещ копнеж. Ридаещ огън. Ако си спомняхте, ако жадувахте…

Гласът му се изгуби сред тропот на копита и детска врява. Десетина конници, облечени в есенни дрипи, препуснаха в галоп по площада с крясъци и смях, а хората се пръсваха пред тях като топчета. Ездачите се подредиха в колона и се понесоха с чаткане наоколо, като събаряха всичко, което се изпречеше на пътя им, и крещяха неразбираеми хвалби и предизвикателства, без да ги отправят конкретно към някого. Един от тях се изправи на седлото си, опъна лък и свали със стрела ветропоказателя от кулата на църквата; друг грабна шапката на Шмендрик, нахлупи я на главата си и пришпори коня си с хохот. Някои метнаха крещящи деца на седлата си, а други се задоволиха с мехове вино и сандвичи. Очите им горяха диво върху косматите лица, а смехът им ехтеше като барабанен ритъм.

Закръгленият кмет седеше безучастно до момента, в който погледът му срещна този на главатаря. Тогава повдигна едната си вежда; мъжът щракна с пръсти и конете замръзнаха на място, а дрипавите ездачи притихнаха като животните в полето при еднорогата. Те свалиха внимателно децата на земята и върнаха повечето мехове.

— Джак Джингли [10], ако обичаш — каза кметът спокойно.

Водачът на конниците слезе от седлото и бавно закрачи към масата, на която вечеряха съветниците и техният гост. Беше огромен мъж, висок над два метра, и при всяка крачка звънтеше и дрънчеше заради пръстените, звънците и гривните, зашити по осеяния с кръпки елек.

— Добар вечър, Ваше благородие — изрече през дрезгав смях.

— Да приключваме с работата — отвърна му кметът. — Не разбирам какво ви пречи да дойдете тук тихо и спокойно, като цивилизовани хора.

— О, Ваше благородие, момчетата не мислят на никому злото — измърмори добродушно великанът. — По цял ден стоят заврени в гората, требе си малко разпускане, малко катарзис, нали разбираш. Така, така, право към работата, кайш?

Въздъхвайки, той откачи една сбръчкана кесия с жълтици от колана си и я остави върху отворената длан на кмета.

— На̀ ти, Ваше благородие — каза Джак Джингли. — Не е кой знай к’во, но повече не можеме да отделиме.

Кметът изсипа монетите в шепата си и зарови дебел пръст в тях, сумтейки.

— Определено не е много — оплака се. — По-малко е и от миналия месец, а тогава си беше почти нищо. Окаяна шайка мародери, това сте вие.

— Времената са тежки — унило отвърна Джак. — Не става да сме виновни, задет’ пътниците имат по-малко злато от нас. Не можеш изцеди кръв от цвекло, нъл’ тъй.

— Мога — каза кметът. Лицето му се смръщи свирепо и той размаха юмрук пред великана престъпник.