Последният еднорог

— А ако криеш нещо от мен — извика, — ако пълниш джобовете си за моя сметка, ще те изцедя, приятелю, на каша и пюре ще те изцедя и ще те пръсна по вятъра. Сега изчезвай и предай думите ми на парцаливия си капитан. Махайте се, злодеи!

Докато Джак Джингли се обръщаше, мърморейки си, Шмендрик прочисти гърло и каза неуверено:

— Бих желал да получа обратно шапката си, ако нямате нищо против.

Гигантът го изгледа с кръвясали биволски очи, без да продума.

— Шапката ми — настоя Шмендрик с по-твърд глас. — Един от хората ви взе шапката ми и ще бъде разумно от негова страна да ми я върне.

— Разумно, тъй ли? — изсумтя Джак най-накрая. — И кой си ти, ако не е тайна, дет’ знаеш к’во е разум?

Виното все още танцуваше в погледа на Шмендрик.

— Аз съм Шмендрик Магьосника и в мое лице ще си спечелиш опасен враг — обяви той. — По-стар съм, отколкото изглеждам, и далеч не толкова дружелюбен. Шапката ми.

Джак Джингли продължи да го гледа още известно време; после отиде до коня си, прекрачи го и седна на седлото. Подкара животното напред и спря на една брада разстояние от чакащия Шмендрик.

— Аре, тогава — избоботи, — кат’ си магьосник, що не напрайш не’къв трик. Оцвети ми зелен носа, натъпчи ми със сняг дисагите, изчезни ми брадата. Да ти видя магията, или да ти видя гърба.

Той извади една ръждясала кама от колана си, хвана я за върха на острието и я залюля, свирукайки зловещо.

— Магьосникът е мой гост — предупреди го кметът, но Шмендрик каза тържествено:

— Добре. На твоя глава!

След като се увери с ъгълчето на окото си, че младото момиче го гледа, той посочи дружинката плашила, които се хилеха зад водача си, и изрече нещо в рими. В същия момент шапката му се изтръгна от пръстите на мъжа, който я държеше, и се понесе през смрачаващия се въздух, тиха като сова. Две жени припаднаха, а кметът приседна. Разбойниците извикаха с детски гласчета.

Черната шапка заплава над площада, докато стигна до едно корито и се спусна към него, за да се напълни с вода. След това, почти невидима в сенките, полетя обратно към целта си, която очевидно беше немитата глава на Джак Джингли. Той се закри с ръце, мърморейки «Не, не, разкарай я», и дори неговите хора се подхилваха в очакване. Шмендрик се усмихна тържествуващо и щракна с пръсти, за да пришпори шапката.

Но както се приближаваше към водача на престъпниците, шапката започна да криволичи, в началото съвсем малко, а после направо зави рязко и се насочи към масата на съветниците. Кметът имаше време само да скочи на крака, преди тя да се настани удобно на главата му. Шмендрик се наведе навреме, но няколко от съветниците се понаквасиха.

Всред бурята от смях, къде открит, къде сподавен, Джак Джингли се наведе от коня си и грабна Шмендрик Магьосника, който се опитваше да подсуши пелтечещия кмет с покривката.

— Ш’та викнат на бис, ма друг път — изрева великанът в ухото му. — Я най-добре идвай с нас.

Той метна Шмендрик по корем върху седлото си и препусна с всички сили, следван от раздърпаните си придружители. Техните гръмогласни смехове и оригни витаеха над площада дълго след като тропотът на копита беше заглъхнал.

Няколко мъже изтичаха при кмета, за да го попитат дали да тръгнат да спасяват магьосника, но той поклати подгизналата си глава.

— Не мисля, че ще е необходимо. Ако нашият гост е човекът, за който се представя, би трябвало да може сам да се погрижи за себе си. А пък ако не е… е, някакъв шарлатанин, който се възползва от гостоприемството ни, няма право да изисква помощ от нас. Не, не, не го мислете.

По челюстите му се стичаха вадички, за да се влеят в потоците по врата и в реката по гърдите му, но той отправи спокоен поглед към пасището, където бялата кобила на магьосника блестеше в мрака. Тя безмълвно подтичваше насам-натам край оградата.

Кметът каза тихо:

— Мисля, че ще е добре да се погрижим за кобилката на нашия отпътувал приятел, тъй като той очевидно я ценеше високо.

Той изпрати двама мъже на пасището да завържат животното и да го затворят в най-здравото отделение в конюшнята му.

Но мъжете още не бяха стигнали до портата, когато бялата кобила прескочи оградата и се стрелна в нощта като падаща звезда. Известно време двамата стояха неподвижни, без да обръщат внимание на заповедите на кмета да се върнат; и нито един от тях не сподели, дори на другия, защо се бе взирал толкова дълго след кобилата на магьосника. Ала понякога след това те избухваха в смаян смях, дори когато обстоятелствата бяха сериозни, и тъй си спечелиха репутация на лекомислени особи.

Глава пета