Последният еднорог

Яздел кротко Къли Капитана към дома
след гонитба бодра подир кралския елен.
И кого да зърне в своята гора?
Момък млад и горестен, съвсем сломен.

— Я кажи ми, момко, вест за мен да няма,

че така угрижен час по час въздишаш?
Да не си изгубил чудната си дама,
или пък си дривкав, о, ти млади мишаш?

— Не съм ти мишаш, а и що ли е това,

и в дривкането съм съвсем добре, тъй смятам.
Но вярно, че въздишам зарад’ моята мома —
отнеха ми я тримата ми стари братя.

— Капитана Къли Зеленогорски ме зоват.

Мъжете страшни и свободни мои ти не ще пребориш.
Ако прекрасната ти дама аз спася,
каква услуга ще ми сториш?

— Ако прекрасната ми дама ти спасиш

носа ти ще разбия, дъртако изкуфял!
Но изумруд на шията ѝ скъп виси,
а братята ми взеха го към своя дял.

При крадците нагли Къли спуснал се тогаз

и острият му меч запял и затрептял.
— Девойчето задръжте, но камика ще взема аз,
че е достоен той за диадемата на крал.

— А сега идва най-добрата част — прошепна Къли на Шмендрик. Той развълнувано пружинираше на пръсти и се прегръщаше сам.

Три плаща на земята, изхвръкват трите меча,
засвистяват като чай във самовар.
— Кълна се в тялото си — капитанът ядно рече, —
ни ней, ни камика ще ви оставя за товар.

И нагоре ги подбрал, и надолу ги подбрал,

и подбрал ги тук и там, като овце…

— Като овце — въздъхна Къли.

Докато останалите седемнадесет строфи се лееха, той се поклащаше, тананикаше и дори отби три шпаги с ръката си, в екстатично неведение за подигравките на Моли и нетърпението на хората си. Когато баладата най-сетне свърши, Шмендрик заръкопляска шумно и искрено и похвали Уили Джентъл за техниката на дясната му ръка.

— Наричам го метод на Алан-а-Дейл — отвърна менестрелът.

Щеше да разясни думите си, но Къли го прекъсна:

— Браво, Уили, добро момче си ти, хайде сега изсвири и останалите.

Той засия от изражението на Шмендрик, което магьосникът се надяваше да изобразява приятна изненада.

— Казах, че за мен има няколко песни. Трийсет и една са, ако трябва да бъда точен, макар че никоя от тях не е включена в сборника на Чайлд засега…

Очите му внезапно се облещиха и той сграбчи магьосника за раменете.

— Не е възможно вие да сте самият господин Чайлд, нали? — попита. — Чувал съм, че той често обикаля света в търсене на балади, предрешен като обикновен човек.

— Не, съжалявам, но наистина не съм — поклати глава Шмендрик.

Капитанът въздъхна и махна ръцете си от него.

— Няма значение — измърмори. — Човек все се надява, естествено, дори и в наши дни… да го издадат в сборник, със сведения за автора и пояснителни бележки, различни версии, дори съмнения около автентичността му… ех, както и да е. Изпей останалите песни, Уили. Ще се нуждаеш от такива упражнения за оня ден, когато някой изследовател дойде да записва изпълненията ти.

От групата на разбойниците се чу мърморене, тътрене на крака, подритване на камъни. Дрезгав глас изкряска от безопасността на сенките:

— Не, Уили, изпей ни някоя истинска песен. Пей за Робин Худ.

— Кой беше това? — разхлабеният меч на Къли подрънкваше в ножницата, докато главатарят се обръщаше ту наляво, ту надясно. Лицето му изведнъж бе станало бледо и изпито като недосмукан лимонов бонбон.

— Аз — каза Моли Гру, макар че не беше тя. — На мъжете им е писнало от песни за подвизите ти, капитане миличък. Нищо, че сам си им авторът.

Къли трепна и погледна Шмендрик крадешком.

— Пак си остават народни песни, нали, господин Чайлд? — гласът му бе тих и изпълнен с тревога. — В края на краищата…

— Аз не съм господин Чайлд — отвърна му Шмендрик. — Наистина не съм.

— Искам да кажа, че не може да оставиш епичните събития на масите. Те всичко объркват.

Един застаряващ разбойник, облечен в дрипави кадифени дрехи, се приближи боязливо.

— Капитане, ако ще слушаме народни песни, което, предполагам, сме длъжни, смятаме, че трябва да са истински песни за действителни престъпници, не за лъжливия живот, който водим. Не се засягай, капитане, но ние всъщност не сме много весели в крайна…