След като си тръгна, не останаха други звуци освен щурците и тихия кикот на Шмендрик към дървото. Пламъците утихнаха, а Къли се въртеше в кръг, въздишайки с всеки угасващ въглен. Накрая седна на един дънер и се обърна към пленения магьосник.
— Може и да си синът на Хагард — размишляваше той, — а не събирачът Чайлд, както твърдиш. Но който и да си, знаеш, че Робин Худ е измислицата, а аз — действителността. Никакви балади няма да се нароят около името ми, освен ако не ги напиша сам; никакви деца няма да четат за приключенията ми в учебниците и да се правят на мен в игрите си след училище. И когато професорите преровят всички стари истории, а специалистите пресеят старите песни, за да разберат дали Робин Худ наистина е живял, те никога, никога няма да открият името ми, не и докато не строшат света заради зрънцето в сърцевината му. Но ти знаеш и затова ще ти изпея песните за капитан Къли. Той беше благ бараба, който ограбваше богатите и раздаваше на бедните. От благодарност народът съчини тия прости стихове за него.
След което ги изпя всичките, дори песента, която Уили Джентъл бе изпълнил по-рано. Спираше се често, за да коментира менящите се ритмични структури, асонантните рими и особеностите на лада.
Глава шеста
Капитан Къли заспа на тринадесетата строфа от деветнадесетата песен и Шмендрик — който бе спрял да се смее малко по-рано — веднага се зае с опити да се освободи. Опъна оковите си с всичка сила, но те не поддадоха. Въжето, с което Джак Джингли го бе омотал, стигаше за такелаж на малка шхуна, а възлите по него бяха с големината на череп.
— Леко, леко — рече си той. — Човек със силата да призове Робин Худ — да го създаде всъщност — не може да остане дълго в плен. Едничък жест, едно желание и това дърво отново ще е жълъд на клонка, а въжето ще зеленее в блатата.
Но още преди да го призове, той знаеше, че онова, което го бе навестило за миг, си бе заминало, оставяйки само болка след себе си. Чувстваше се като опразнен пашкул.
— Да бъде волята ти — промълви.
Капитан Къли се разбуди от гласа му и изпя четиринадесетата строфа.
— Надявам се да те заколят — каза му магьосникът, но Къли бе заспал отново. Шмендрик се опита да направи няколко прости заклинания за бягство, но не можеше да използва ръцете си, а и вече нямаше кураж за фокуси. Вместо това стана така, че дървото се влюби в него и зашепна гальовно за щастието, което можеш да откриеш във вечната прегръдка на червен дъб.
— Завинаги, завинаги — въздишаше то, — вярност отвъд всяка, която човек заслужава. Ще пазя цвета на очите ти, когато вече никой по света не помни името ти. Няма друго безсмъртие освен любовта на дървото.
— Аз съм сгоден — извини се Шмендрик. — За западна лиственица. Още от дете. Женитба по договор, никакво право на избор. Безнадеждно. Не е писано на връзката ни да я бъде.
Пристъп на гняв разклати дъба, все едно само около него се надигаше буря.
— Да я споходят шикалки и главня! — прошепна диво. — Проклета чамовица, зла иглолистница, вечнозелена измамница, тя никога не ще те има. Ще загинем заедно и всички дървета ще скъпят трагедията ни!
Шмендрик усещаше с тялото си как дървото тупти като сърце и се уплаши, че яростта му наистина може да го разцепи. Въжетата се стягаха все по-силно около него, а нощта се обагряше в червено и жълто. Опита се да обясни на дъба, че любовта е щедра именно защото никога не може да бъде безсмъртна, а сетне се опита да извика капитан Къли; но успя само да издаде тих, скърцащ звук като от дърво. «Поне ми мисли доброто» — рече си и се предаде пред любовта.
Сетне въжетата се разхлабиха и той се просна по гръб на земята, гърчейки се за въздух. Еднорогата се бе надвесила над него, тъмна като кръв в помътнялото му зрение. Докосна го с рога си.
Когато Шмендрик вече можеше да се изправи, тя се обърна и магьосникът я последва, озъртайки се към дъба, макар че той отново бе застинал като всяко дърво, което никога не е обичало. Небето бе все още черно, но мракът му наподобяваше вода, в която Шмендрик виждаше как плува виолетовата зора. Коравите сребристи облаци се стопяваха със затоплянето на небето; сенките омекваха, звуците губеха формата си, а самите форми още не бяха решили какво ще бъдат този ден. Дори вятърът се двоумеше.
— Видя ли ме? — попита той еднорогата. — Гледаше ли, видя ли какво направих?
— Да — отвърна тя. — Беше истинска магия.
Усещането за загуба се завърна, студено и остро като меч.
— Няма я вече — каза той. — Имах я — тя имаше мен — но сега я няма. Не успях да я задържа.
Еднорогата се носеше пред него, тиха като перце.
Познат глас се обади някъде отблизо:
— Напускаш ни толкова скоро, магьоснико? Мъжете ще съжаляват, че са те изтървали.