Последният еднорог

«Как е възможно? — чудеше се тя. — Предполагам, че бих проумяла, ако хората просто бяха забравили за еднорозите или се бяха променили толкова, че сега ги мразеха и се опитваха да ги убият, когато ги видят. Но да не ги виждат изобщо, да ги гледат и да виждат нещо друго — как изглеждат тогава в очите на другите хора? Как изглеждат за тях дърветата или къщите, или истинските коне, или собствените им деца?»

Понякога си мислеше: «Ако хората вече не разпознават онова, което гледат, значи на света може би още има еднорози, незнайни и доволни от това.»

Ала тя знаеше, отвъд надеждата и суетата, че хората са се променили, а с тях и светът, защото еднорозите са си отишли. Въпреки това продължаваше да следва коравия път, макар всеки ден все повече да ѝ се искаше никога да не бе напускала гората си.

Беше следобед, когато пеперудът изпърха от един ветрец и кацна върху върха на рога ѝ. Целият бе кадифен, тъмен и прашен, със златни точици по крилата, тъничък като венчелистче. Танцувайки по рога ѝ, той я приветства с витите си антенки.

— Аз съм странстващ комарджия. Драго ми е.

Еднорогата се разсмя за първи път от началото на пътуването си.

— Пеперудчо, какво правиш навън в такъв ветровит ден? — попита го тя. — Ще настинеш и ще умреш дълго преди да ти е дошло времето.

— Смъртта отнема онова, с което човек не би се разделил — отвърна пеперудът, — и оставя онова, с което лесно би се простил. Духай, ветре, бузите пръсни си [1]. Аз топля длани на огъня на живота и ми олеква всячески. — Той мъждукаше като късче здрач върху рога ѝ.

— Знаеш ли какво съм, пеперудчо? — попита еднорогата с надежда и пеперудът рече:

— Да, превъзходно, ти си търговец на риба [2]. Ти си всичко за мен, ти си моето слънце, побеляла и стара, натежала от сън, моята саламуренолика, охтичава Мери Джейн.

Той замълча за миг, трепкайки с крилца срещу вятъра, и добави разговорливо:

— Твоето име е златно звънче, окачено в сърцето ми. Бих пръснал тялото си на късове да те назова по име веднъж.

— Тогава кажи името ми — примоли му се еднорогата. — Ако го знаеш, кажи ми го.

— Румпелщилцхен [3] — изстреля той щастливо. — Падна ми! Нема за тебе медал. — Стрелкаше се и блещукаше върху рога ѝ, пеейки:

— Няма ли да се завърнеш, Бил Бейли, няма ли да се завърнеш, където някога не можел да отиде. Плюй си на ръцете, Уинсоки, отиди и улови падаща звезда. Глината не мърда, но кръвта пътува, юначага ще ми викат всички, ми се струва. — В мекото сияние на рога ѝ очите му блестяха алени.

Еднорогата въздъхна и продължи да пристъпва уморено, едновременно развеселена и разочарована. «Тъй ти се пада — рече си. — Не си тъй глупава, че да очакваш пеперуд да знае името ти. Те помнят само песни и поезия, и каквото дочуят. Желаят ти доброто, но все оплитат нещо. А и защо не? Нали умират толкова скоро.»

Пеперудът се пъчеше пред очите ѝ, тананикайки «Раз, два, три о’лиъри», докато се въртеше; напяваше «Не, няма, гниеща утеха, да гледам по самотен път. Понеже, о, какви прокълнати минути отмерва оня, що в друг е влюбен, ала се съмнява [4]. Побързай, Радост, и ела с дружина от безумия безмерни, чийто командир съм аз, които ще се разпродават три дни само с лятно намаление. Обичам те, обичам те, ах, ужасът, ужасът, и къш оттука, вещице [5], дим да те няма, наистина си си избрала лошо място да си куца, върба, върба, върба.» Гласчето му звънтеше в главата на еднорогата като сребърни монети.

Той пътува с нея до края на гаснещия ден, но щом слънцето залезе и небето загъмжа от розови риби, излетя от рога ѝ и увисна във въздуха пред нея.

— Трябва да хвана бързия влак — осведоми я учтиво. На фона на облаците тя видя, че по кадифените му крила изпъкваха фини черни вени.

— Сбогом — отвърна му. — Надявам се да чуеш още много песни. — Което бе най-добрият хрумнал ѝ начин да каже довиждане на един пеперуд. Ала вместо да я остави, той запърха над главата ѝ; изведнъж изглеждаше не тъй енергичен и даже малко неспокоен в синкавия вечерен въздух.

— Отлитай — подкани го тя. — Твърде студено е да си навън.

Но пеперудът още се бавеше, тананикайки си.

— Яздят оня кон, който наричате Македонай — изхъмка той разсеяно; а после добави, много отчетливо:

— Еднорог. Старофренски: «уникорне». Латински: «уникорнис». Буквално «с един рог»: «унус», «един», и «корну», «рог». Митично животно, което прилича на кон с един рог. Готвач съм аз, смел капитан, на брига [6] «Нанси» пръв помощник. Някой тук да е виждал Кели?

Той се развъртя наперено и щастливо из въздуха и първите светулки запримигваха около него с почуда и сериозни съмнения.

Еднорогата така се смая и зарадва най-сетне да чуе името си, че пренебрегна подмятането за коня.

— О, ти ме познаваш! — извика тя и полъхът на радостта ѝ го отвя на десет метра. Когато той прилетя с олюляване обратно, тя го замоли:

— Пеперудчо, ако наистина знаеш коя съм, кажи ми дали си виждала други като мен, кажи ми накъде да тръгна, за да ги намеря. Къде са отишли?