Последният еднорог

Еднорогата едва ли го чу. Тя непрекъснато се въртеше в затвора си, а тялото ѝ бягаше от допира на железните решетки наоколо. Нямаше създание на нощта, което да обича студено желязо, и макар че еднорогата можеше да издържи на присъствието му, смъртоносният му мирис сякаш превръщаше костите ѝ в пясък, а кръвта ѝ — в дъжд. Решетките на клетката ѝ явно бяха защитени със заклинание, защото не спираха да си шептят зловещо с ноктести, потракващи гласчета. Тежкият катинар се кискаше и виеше като побъркана маймуна.

— Кажи ми какво виждаш — помоли я магьосникът така, както го бе попитала Мама Фортуна. — Огледай легендарните си побратими и кажи какво виждаш.

Металният глас на Рук кънтеше в сумрачния следобед.

— Пазителят на портите на долния свят. Триглав и облечен в кожух от усойници, както виждате. Забелязан за последно в нашия свят във времената на Херкулес, който го изкарал навън под мишница. Но ние го прилъгахме отново на светло с обещания за по-добър живот. Цербер. Вгледайте се в тия шест измамени червени очи. Някой ден може отново да погледнете в тях. А тук е Мидгардският змей. Насам.

Еднорогата се взираше през решетките в животното в клетката. Широко отворените ѝ очи гледаха невярващо.

— Но това е просто куче — прошепна тя. — Гладно, нещастно куче, което си има само една глава и никакъв кожух. Горкото създание. Как би могъл някой да го сбърка с Цербер? Всички ли са слепи?

— Виж отново — рече магьосникът.

— И сатирът — продължи еднорогата. — Та той е маймуна, стара маймуна с усукан крак. Драконът е крокодил — по-скоро ще избълва плавей, отколкото пламък. А великият мантикор е лъв — един чудесен лъв, но с нищо по-чудовищен от останалите. Не разбирам.

— Държи целия свят в навивките си — нареждаше Рук.

А магьосникът повтори:

— Виж отново.

И тогава, сякаш очите ѝ започваха да свикват с мрака, еднорогата видя очертанията на втора фигура във всяка клетка. Те се извисяваха страховито над пленниците на Среднощния карнавал и в същото време бяха свързани с тях — буреносни химери, родени от зрънце истина. Ето го мантикора: с гладни очи и олигавена паст, ревящ, така извил смъртоносната си опашка, че отровното жило се поклащаше над самото му ухо — и ето го лъва: дребен и нелеп на фона му. Но въпреки това те бяха едно и също създание. Еднорогата удивено тупна с копито.

Така беше и в останалите клетки. Сянката дракон отвори паст и изсъска безобиден пламък към зяпачите, за да ги накара да ахнат и да се свият от страх, адското куче с козина от змии зави, сипейки тройни клетви и прокоби към измамниците си, а сатирът докуцука похотливо до решетките и прикани младите момичета към немислими удоволствия, направо тук пред всички. Крокодилът, маймуната и унилото куче постепенно избледняха на фона на изумителните привидения, докато сами не се превърнаха в сенки дори в незаблудените очи на еднорогата.

— Странно вълшебство е това — промълви тя. — В него има повече мисъл, отколкото магия.

Магьосникът се засмя, видимо удовлетворен и облекчен.

— Добре казано. Много добре казано. Знаех си, че старата грозница няма да те заслепи с тия заклинания за жълти стотинки.

Гласът му зазвуча сурово и тайнствено.

— Вече направи третата си грешка — каза, — а това е поне с две повече, отколкото може да си позволи уморена, стара шарлатанка като нея. Моментът наближава.

— Моментът наближава — разказваше на тълпата Рук, сякаш бе чул думите на магьосника. — Рагнарок. В онзи ден, когато боговете рухнат, Змеят на Мидгард ще изплюе ураган от жлъч право в самия Тор, докато той се строполи като отровена муха. И тъй той чака Съден ден, сънувайки дела си отреден. Дали е тъй, недейте пита мен. Създанията на нощта, изкарани на светлина.

Нещо змийско изпълваше цялата клетка. Нямаше ни глава, ни опашка — бе само талаз от мръсен мрак, търкалящ се от единия до другия край на клетката и оставящ място само за гръмовното си дихание. Единствено еднорогата видя свитата в ъгъла озлобена боа; по всяка вероятност потънала във фантазии за собствения си Страшен съд над Среднощния карнавал. В сянката на Змея обаче тя изглеждаше дребна и бледа като призрака на червей.

Един учуден зяпач вдигна ръка и попита Рук:

— Ако таз гигантска змия наистина се е навила около света, както разправяш, как тъй имате парче от нея във фургона си? И ако мож’ разтърси морето само с едно протягане, що я спира да изпълзи оттук, понесла цялото туй зрелище кат’ огърлица?

Чу се мърморене в знак на съгласие и някои от шептящите предпазливо заотстъпваха назад.