Последният еднорог

На сушата умират морските чеда,
по мекото ботуш минава.
Дареното изгаря не една ръка —
отминалото не остава.

Представлението бе свършило. Зрителите се измъкваха тихо — никой от тях самичък, а по двойки или на групички, непознати, хванати ръка за ръка, често извръщащи глава да видят дали Ели не ги преследва.

Рук се провикна жално:

— Няма ли господата да изчакат, за да чуят историята за сатира? — И киселият му смях се понесе след бавните бегълци. — Създанията на нощта, изкарани на светлина!

Хората си проправяха път през сгъстяващия се въздух, покрай клетката на еднорогата и все по-далеч, натирени към домовете си от лаещия смях на Рук и песента на Ели.

«Това е илюзия — каза си еднорогата. — Илюзия е» — и някак намери сили да повдигне натежала от смърт глава, за да се взре дълбоко в мрака на последната клетка и да види там не Старостта, а самата Мама Фортуна да се протяга, кикоти и спуска на земята с прежната си зловеща лекота. Тогава еднорогата разбра, че не е станала смъртна, нито е погрозняла, ала не се почувства красива отново. «Може би и това е илюзия» — помисли си уморено.

— Хареса ми — каза Мама Фортуна на Рук. — Винаги е така. Изглежда просто не мога без тръпката на сцената.

— По-добре провери проклетата харпия — отвърна ѝ Рук. — Този път усетих как се опитва да се измъкне. Все едно съм въжето, което я държи, и тя ме развързва.

Той потръпна и снижи глас.

— Отърви се от нея — изграчи. — Преди да ни е разпиляла из небето като кървави облаци. През цялото време мисли за това. Мога да я усетя как го мисли.

— Замълчи, глупако! — Гласът на вещицата звучеше свирепо от страх. — Мога да я превърна във вятър, ако избяга, или пък в сняг, или в мелодия от седем ноти. Но съм решила да я задържа. Няма друга вещица на света, която да държи харпия в плен, и няма и да има. Ще я задържа, ако ще всеки ден да трябва да я храня с парче от черния ти дроб.

— Много мило — каза Рук. Той се отдръпна боязливо от нея и попита:

— А ако иска само твоя дроб? Какво ще правиш тогава?

— Пак ще ѝ дам твоя — отвърна му Мама Фортуна. — Няма да забележи разликата. Харпиите не са умни.

Останала сама под лунната светлина, старата жена се носеше тихо от клетка на клетка, почукваше по ключалките и побутваше заклинанията си, все едно е домакиня, която проверява колко узрели са пъпешите на пазара. Когато стигна до клетката на харпията, чудовището я посрещна с писък, остър като копие, и разпери крилете си в целия им ужасяващ блясък. За момент на еднорогата ѝ се стори, че решетките на клетката се загърчват и потичат като дъжд; но Мама Фортуна щракна със сухите си като клонки пръсти и те отново станаха железни, а харпията се сви на клона си и зачака.

— Още не — каза вещицата. — Още не.

Двете бяха впили една в друга напълно еднакви очи. Мама Фортуна каза:

— Моя си. Ако ме убиеш, си моя.

Харпията не помръдна, но облак угаси луната.

— Още не — повтори Мама Фортуна и се обърна към клетката на еднорогата.

— Е — рече тя със сладкия си кадифен глас, — успях да те уплаша за момент, а?

Смехът ѝ прозвуча като змии, пълзящи в тиня. Тя пристъпи по-близо.

— Каквото и да разправя твоят приятел, магьосникът — продължи, — явно все пак владея някаква нищожна магия. За да накараш една еднорога да се чувства стара и отблъскваща, ти трябват поне малко умения, смея да твърдя. Ами Мрачната — да не би да я държа в плен със заклинание за жълти стотинки? Никой преди мен…

— Не се хвали, стара жено — прекъсна я еднорогата. — Смъртта ти седи в онази клетка и те слуша.

— Така е — отвърна ѝ спокойно Мама Фортуна. — Но аз поне знам къде е. А ти беше тръгнала да търсиш твоята.

Тя отново се засмя.

— И нея я знам къде е. Но ти спестих срещата и трябва да си ми благодарна за това.

Забравила къде се намира, еднорогата се притисна в решетките. От допира я заболя, но тя не се отдръпна.

— Червеният бик — каза. — Къде мога да го намеря?

Мама Фортуна пристъпи съвсем близо до клетката и измърмори:

— Червеният бик на крал Хагард. Значи си чувала за него. — Оголи два зъба в усмивка и продължи:

— Е, той няма да те има. Ти си моя.

Еднорогата поклати глава и кротко ѝ отвърна:

— Знаеш, че не е тъй. Освободи харпията, докато още има време, освободи и мен. Задръж клетите сенки, ако искаш, но нас пусни.

Безжизнените очи на вещицата изведнъж лумнаха толкова диво, че една дрипава дружина лунни пеперуди, тръгнала на нощна веселба, запърха право към тях и се разсипа в снежнобяла пепел.