Последният еднорог

След малко новоуловена групичка зрители започна бавно да се приближава, за да види представлението. Рук ги зовеше с крясъци «Създанията на нощта!» като железен папагал, а Шмендрик стоеше върху един сандък и правеше фокуси. Еднорогата го наблюдаваше с голям интерес и нарастващо съмнение — не в сърцето му, а в уменията му. Той създаде цяла свиня от едно свинско ухо; превърна една проповед в пръчка, чаша вода в шепа вода, петица спатия в дванайсетка спатия и заек в златна рибка, която се удави. При всяко провалено преобразяване той стрелваше еднорогата с поглед, в който се четеше: «О, но ти знаеш какво направих всъщност.» Един път превърна мъртва роза в семе. Еднорогата хареса фокуса, въпреки че семето се оказа на репичка.

Представлението започна отново. За пореден път Рук поведе тълпата от една окаяна измислица на Мама Фортуна към друга. Драконът пламтеше, Цербер виеше към Ада да му се притече на помощ, а сатирът съблазняваше жените, докато се разплачеха. Те примижаваха и сочеха жълтите бивни и подутото жило на мантикора; смълчаваха се при мисълта за Мидгардския змей; удивляваха се на новата паяжина на Арахна, същинска мрежа на рибар, уловила капещата луна. Всички я смятаха за истинска паяжина, но само Арахна вярваше, че в нея се е заплела истинската месечина.

Този път Рук не разказа историята за цар Финей и аргонавтите; дори прекара публиката колкото може по-бързо покрай клетката на харпията, като изломоти само името ѝ и значението му. Харпията се усмихна. Никой не забеляза усмивката ѝ освен еднорогата, на която ѝ се прииска да бе гледала другаде в този момент.

Когато застанаха пред клетката ѝ, вперили мълчаливо поглед в нея, еднорогата си помисли горчиво: «Очите им са толкова тъжни. Чудя се, колко ли по-тъжни биха станали, ако заклинанието, което ме преобразява, се развали и те се окажат пред една обикновена бяла кобила? Вещицата е права — никой няма да ме познае.» Ала после един нежен глас, почти като този на Шмендрик Магьосника, се обади в нея: «Но очите им са така тъжни.»

И когато Рук изкрещя: «Ето Самия край!», а черните завеси се плъзнаха назад, за да разкрият Ели, мърмореща в студа и мрака, еднорогата почувства същия безпомощен страх от старостта, който разпръсна тълпата, макар и да знаеше, че в клетката седи само Мама Фортуна. Помисли си: «Вещицата знае повече, отколкото знае, че знае.»

Нощта се спусна стремително, навярно защото харпията я пришпорваше. Слънцето потъна в мръсни облаци като камък в морето и със също толкова шанс да се издигне отново, а на небето нямаше нито луна, нито звезди. Мама Фортуна тихо се понесе между клетките. Харпията не помръдна, когато тя приближи, и това накара старицата да спре и да се взира в нея дълго време.

— Още не — измърмори накрая. — Още не.

Но гласът ѝ бе натежал от умора и съмнение. Тя стрелна еднорогата с очи като жълти водовъртежи в гъстия здрач.

— Е, поне един ден още — рече с кикотеща се въздишка и се обърна отново.

След нея Карнавалът остана безмълвен. Всички зверове спяха, освен паяка, който тъчеше, и харпията, която чакаше. Ала нощта пращеше все по-силно и еднорогата очакваше всеки момент да се разпори, да разкъса шев по цялото небе, за да разкрие… «Още решетки — помисли си тя. — Къде ли е магьосникът?»

Най-накрая той се появи забързано в тишината, въртейки се и танцувайки като котарак в студа, препъвайки се в сенките. Когато стигна до клетката на еднорогата, направи радостен поклон и каза гордо:

— Шмендрик е с теб.

От клетката, разположена най-близо до нейната, еднорогата чу острия звън на бронз.

— Мисля, че имаме съвсем малко време — каза тя. — Наистина ли можеш да ме освободиш?

Високият мъж се усмихна и дори бледите му сериозни пръсти се развеселиха.

— Казах ти, че вещицата допусна три големи грешки. Твоето пленяване бе последната, а отвличането на харпията — втората, защото вие двете сте истински, а Мама Фортуна има толкова сили да ви направи свое притежание, колкото може да удължи зимата с един ден. Но да си мисли, че съм шарлатанин като нея — това бе първата ѝ и фатална глупост. Защото и аз съм истински. Аз съм Шмендрик Магьосника, последният от огнените мистици, и съм по-стар, отколкото изглеждам.

— Къде е другият? — попита еднорогата.

Шмендрик навиваше ръкавите си.

— Не се безпокой за Рук. Зададох му друга гатанка — такава, която няма отговор. Може да не шавне повече.

Той изрече три ъглести думи и щракна с пръсти. Клетката изчезна. Еднорогата се намери в малка горичка — сред портокалови и лимонови дръвчета, круши и нарове, бадеми и акации; под копитата си усети меката пролетна пръст, а над себе си видя растящото небе. Сърцето ѝ олекна като дим и тя събра всички сили за могъщ скок в сладката нощ. Ала остави скока да се оттече от нея неосъществен, защото знаеше, че макар и невидими, решетките още са там. Беше живяла твърде дълго, за да не знае.

— Съжалявам — долетя гласът на Шмендрик нейде от мрака. — Така бих искал това да бе заклинанието, което щеше да те освободи.

После изпя нещо хладно и ниско и странните дървета се разлетяха като пух от глухарчета.