Последният еднорог

— По-скоро ще се откажа от шоубизнеса — изръмжа тя. — Да се влача из вечността, помъкнала самосътворените си страшилища — мислиш ли, че за това съм мечтала, като бях млада и зла? Смяташ ли, че избрах това мижаво магьосничество, пръкнало се от простотията, само защото не познавам истинското вещерство? Правя разни фокуси с кучета и маймуни, защото не мога да пипна тревата, но зная разликата. А сега ти искаш от мен да се лиша от гледката, която си, от присъствието на могъществото ти. Казах на Рук, че ако ми се наложи, ще храня харпията с черния му дроб, и тъй и ще направя. А за да задържа теб, ще взема приятеля ти Шмендрик и ще…

Гневът стопи речта ѝ в ломотене и накрая в мълчание.

— Като сме заговорили за черни дробове — обади се еднорогата. — Истинската магия не се създава, като жертваш нечий чужд дроб. Трябва да изтръгнеш своя и да не очакваш да си го получиш обратно. Истинските вещици знаят това.

Няколко песъчинки се търкулнаха по бузата на Мама Фортуна, докато тя гледаше еднорогата. Всички вещици плачат така. Тя се завъртя и забърза към фургона си, но внезапно пак се обърна и се ухили с чакълената си усмивка.

— Обаче успях да те измамя два пъти — каза. — Да не си помисли, че онези зяпльовци са те познали без помощта ми? Не, трябваше да ти дам вид, който ще разберат, и рог, който ще забележат. В днешно време е нужна евтина карнавална вещица, за да накараш хората да различат истинския еднорог. За теб ще е много по-добре да останеш с мен, макар и в лъжлив облик, защото в целия този свят само Червеният бик ще те познае, когато те зърне.

Тя потъна във фургона си, а харпията отново пусна луната да се покаже.

Глава трета

Шмендрик се върна малко преди зазоряване, плъзгайки се между клетките тихо като вода. Единствено харпията издаде звук, докато минаваше покрай нея.

— Не можах да се измъкна по-рано — каза на еднорогата. — Накарала е Рук да ме наблюдава, а той почти не спи. Но аз му зададох гатанка, а на него винаги му отнема цяла нощ да ги отгатне. Следващия път ще му кажа някой виц и ще има занимавка за седмица напред.

Еднорогата стоеше посивяла и тиха.

— Направена ми е магия — рече тя. — Защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш — отвърна ѝ той ласкаво. — В края на краищата, не се ли учуди как така те разпознават?

След това се усмихна, което леко го състари.

— Не, разбира се, че не. Ти не би се учудила за това.

— Досега никога не са ме омагьосвали — отрони еднорогата и затрепери. — Никога не е имало свят, в който да не ме познават.

— Знам точно как се чувстваш — пламенно ѝ отвърна Шмендрик. Еднорогата го погледна с тъмни, бездънни очи и той се усмихна нервно и сведе поглед към ръцете си.

— Рядко се случва да приемат някого за това, което е — каза. — По света има много грешни преценки. Знаех, че си еднорога, от момента, в който те видях, както знам, че съм твой приятел. Въпреки това ти ме смяташ за клоун, или глупак, или предател, и такъв би трябвало да бъда, щом такъв ме виждаш. Магията върху теб е просто магия и ще изчезне, когато се освободиш, но в твоите очи аз завинаги ще остана белязан от заклинанието на заблудата, което хвърляш върху мен. Не винаги сме зърнатото от очите, и никога почти — видяното в мечтите. Ала съм чел или съм чувал във балади, че еднорозите във времената млади познавали умело разликата между двете — лъжата как блести, как истината свети; усмивката на устните и мъката в сърцето.

Тихият му глас ставаше все по-силен с изсветляването на небето и за момент еднорогата престана да чува воя на решетките и лекия звън от крилете на харпията.

— Мисля, че наистина си ми приятел — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

— Ако не на теб, няма на кого — отговори магьосникът. — Ти си последният ми шанс.

Един по един, унилите зверове от Среднощния карнавал започнаха да се разбуждат със скимтене, кихане и треперене. Един бе сънувал скали, буболечки и нежни листа; друг как препуска през високи, горещи треви; трети — кал и кръв. А четвърти бе сънувал ръка, която почесва самотното място зад ушите му. Само харпията не бе спала и сега се взираше в слънцето, без да мига.

Шмендрик каза:

— Ако тя се освободи първа, всички сме загубени.

Чуха гласа на Рук наблизо — той винаги звучеше наблизо.

— Шмендрик! Ей, Шмендрик, сетих се! Каничка за кафе е, нали?

Магьосникът започна бавно да се отдалечава.

— Тази вечер — измърмори на еднорогата. — Довери ми се до зазоряване.

И изчезна с изплющяване и подтичване, сякаш оставяйки част от себе си на мястото. Малко по-късно Рук мина покрай клетката със смъртоносно пестеливите си движения. Скрита в черния си фургон, Мама Фортуна си мърмореше песента на Ели.

Тук е там, високото е ниско;
всичко може да се разрушава.
Кое е истина, не знае никой —
отминалото не остава.