Последният еднорог

— Радвам се, че ме попита, приятелю — отвърна Рук навъсено. — Всъщност, Мидгардският змей обитава нещо като друго място, друго измерение. Затуй обикновено е невидим, но довлечен в нашия свят — както Тор го е примамил някога — се откроява ясно като мълния, също дошла от другаде, където може би изглежда съвсем различно. Естествено, той може да се разбеснее, ако разбере, че част от корема му е изложена на показ всеки ден, даже и в неделя, в Среднощния карнавал на Мама Фортуна. Ама той и хабер си няма. Има си други неща, за които да мисли, освен за пъпа си, и ние поемаме риска — както правите и всички вие — да се възползваме от продължителното му спокойствие. — Последната дума източи и разтегли, сякаш месеше тесто, и слушателите му се засмяха предпазливо.

— Заклинания илюзии — каза еднорогата. — Тя не може да създава неща.

— Нито пък истински да ги променя — добави магьосникът. — Мижавите ѝ умения са в маскировката. И дори те нямаше да ѝ се удават, ако не беше готовността на тия лапнишарани, тия будали, да вярват на онова, което иска най-малко усилия. Тя не може да превърне каймака в масло, но може да създаде мантикор от лъва за очите, които искат да видят мантикор — очи, които иначе биха взели истинския мантикор за лъв, дракона за гущер, а Мидгардския змей за земетресение. И еднорогата за бяла кобила.

Еднорогата се спря насред бавната си, отчаяна обиколка на клетката и за първи път осъзна, че магьосникът разбира езика ѝ. Той се усмихна и тя видя, че лицето му е ужасяващо младо за възрастен човек, необходено от времето, ненавестено от мъка и мъдрост.

— Познавам те — каза той.

Решетките помежду им шепнеха лукаво. Рук беше повел тълпата към вътрешните клетки.

Еднорогата попита високия мъж:

— Кой си ти?

— Наричат ме Шмендрик Магьосника — отвърна той. — Надали си чувала за мен.

Еднорогата се канеше да му обясни, че няма как да е чувала за който и да е вълшебник, но нотките на тъга и доблест в гласа му я спряха.

— Забавлявам посетителите, докато се събират за представлението — каза той. — Мънички магийки, фокусничество — цветята правя на цървули, цървулите — на цаца, бръщолевя убедително и намеквам, че съм способен и на по-зловещи чудеса, стига да искам. Не е кой знае каква работа, но съм имал и по-лоши, а някой ден ще имам по-хубава. Това не е краят.

Но гласът му накара еднорогата да се чувства сякаш я чака вечен плен, и тя поднови обиколката на клетката; не спираше, за да не позволи на ужаса от прътите наоколо да пръсне сърцето ѝ. Рук бе застанал пред клетка, чийто единствен обитател беше малък кафяв паяк, плетящ ефирна паяжина между решетките.

— Арахна от Лидия — каза на тълпата. — Несъмнено най-великата плетачка на света — съдбата ѝ е доказателство за това. Имала е лошия късмет да победи богинята Атина в надпревара по тъкане. Атина не обичала да губи и затова сега Арахна е паяк, който твори само за Среднощния карнавал на Мама Фортуна, и то при специални уговорки. Огнен вътък и основа от сняг, никога два пъти същите пак. Арахна.

Паяжината беше опъната върху стан от железни решетки. Бе съвсем проста и почти безцветна, освен в онези мигове, в които паякът притичваше по нея, за да поправи някоя от нишките, и тя потрепваше с цветовете на дъгата. Въпреки това притегляше погледите на публиката — и на еднорогата — напред, назад и все по-дълбоко, докато започнеше да им се струва, че се взират в огромни цепнатини, черни пукнатини, които се разширяваха неумолимо, ала нямаше да разкъсат света, поне докато паяжината на Арахна го държеше в едно цяло. Еднорогата се отърси от илюзията с въздишка и отново видя истинската паяжина. Бе съвсем проста и почти безцветна.

— Не е като другите — каза тя.

— Не е — неохотно се съгласи Шмендрик. — Но Мама Фортуна няма заслуга за това. Разбираш ли, Арахна вярва. Самата тя вижда тези плетеници и ги смята за свое дело. За магия като тая на Мама Фортуна вярата е от огромно значение. Ха, ако тия умници се уморят да се удивляват, от цялото ѝ магьосничество няма да остане нищо, освен звука от риданието на паяк. И никой няма да го чуе.

Еднорогата не искаше да поглежда към паяжината отново. Тя обърна глава към най-близката клетка и изведнъж усети как дъхът в тялото ѝ се превръща в студено желязо. Вътре, върху дъбов прът, клечеше твар с тяло на огромна бронзова птица и лице на старица, свита и смъртоносна като ноктите, с които стискаше дървото. Ушите ѝ бяха рунтави и закръглени като на мечка; а по люспестите ѝ рамене, преплетена с блестящите остриета на перата ѝ, се спускаше коса с цвета на лунна светлина, гъста и жизнена около изпълненото с омраза лице. Цялата блещукаше, ала погледнеше ли я, човек усещаше как светлината напуска небето. Когато зърна еднорогата, тя издаде странен звук, подобен на съскане и кикот в едно.

Еднорогата промълви:

— Тази е истинска. Харпията Келаено.

Лицето на Шмендрик бе добило цвета на овесена каша.