Последният валс на Матилда

Брет си помисли за банковата си сметка. Парите не бяха толкова много, колкото преди развода, но щяха да стигнат. Единствено мисълта за Чаринга и Джени го задържаше.

— Звучи ми добре. Ще трябва да си помисля — каза накрая той.

— Добре, помисли си, а аз ще поговоря с Грейс. Става непоносима, когато надуши някоя любовна история.

Двамата братя се засмяха и отидоха да нагледат новите коне, пристигнали рано сутринта. Часовете се изнизаха и денят се стопи. Най-накрая Брет заспа в дневната, сред изпочупените играчки на децата.

Брет остана една седмица, която изтече много бързо. Докато си събираше багажа и го товареше в камионетката, го жегна леко чувство на завист. Гил се бе устроил много добре. Беше намерил мястото си и подходящата жена, с която да го сподели. Децата превръщаха къщата им в истински дом, придаваха й жизненост, даваха им стимул да развиват фермата, която един ден щеше да остане за тях.

Преди да премине с камионетката през първата от петнайсетте порти, Брет се обърна и помаха с ръка. Веселата врява на децата щеше да му липсва. Също и вкусните гозби на Грейс и вечният й ентусиазъм. Чувстваше тази къща почти като роден дом и мисълта за празното бунгало в Чаринга го изпълваше със страх. Ами ако не завареше Джени в Чаринга? Усамотението дали не й бе дошло в повече?

Брет превключи на трета скорост и натисна докрай газта. Вече бе загубил твърде много време — можеше и да е твърде късно — след разговора с Грейси и обмислянето на различните възможности, той бе осъзнал какво иска и беше решен да се бори за него.

Докато шофираше към Чаринга, мислите му се лутаха в различни посоки. Джени още скърбеше. Грейси имаше право, трябваше да прояви търпение и да й даде време. Да бъдат само приятели, преди да задълбочат отношенията си. Само че знаеше колко ще му е трудно да се въздържа и осъзна, че ухажването на Джени ще е едно от най-трудните му начинания. Желаеше я с цялото си същество, но тя трябваше да направи първата крачка, а изобщо не беше уверен, че е готова да го възприеме за нещо повече от обикновен управител на Чаринга.

Най-сетне Брет стигна до Уолаби Флатс и удари спирачки в прахта пред хотела. Нямаше го по-малко от три седмици, но имаше чувството, че го е нямало цяла вечност. Въпреки че предпочиташе да отиде направо в Чаринга, трябваше първо да свърши нещо тук, колкото и да му бе неприятно.

Лорейн бършеше чаши зад бара. Пепеляворусата й коса изглеждаше така, сякаш и най-силният вихър нямаше да успее да я помръдне. Дебел слой тежък грим, размазан около очите й от силната жега, покриваше лицето й. Тя извика от изненада и се втурна към него.

— Трябваше да ме предупредиш, че се връщаш — каза задъхано и го стисна за ръката. — Боже мили, Брет. Радвам се да те видя.

Брет усети погледите на присъстващите, които наблюдаваха с любопитство тази сценка, изчерви се и бързо се изскубна от ръцете й.

— Нямам много време. Дай по една бира, Лорейн.

Лорейн наля бирата с отработен маниер в две изстудени високи чаши и подпря лакти на плота, като изложи на показ щедрото си деколте.

— Искаш ли още една? — измърка. — А може би искаш нещо друго?

Брет разбра погледа й и поклати глава.

— Само една бира, Лорейн.

Тя помръкна и усмивката й стана някак напрегната.

— Е, как е животът в Чаринга? Новата собственичка какво прави?

Брет изгълта бирата, която се плъзна по гърлото му и разля хлад по цялото му тяло.

— Не знам. Бях на север. — Не му се искаше да говори за Джени. Беше дошъл за друго.

Лорейн се наведе напред и гърдите й се разляха върху лъснатия плот.

— Чувала съм за момчетата. Тези на тръстиката. — Тя потръпна от удоволствие, когато прокара пръсти по ръката му. — Сигурно си изкарал страхотно. Навярно и аз трябва да се махна от Уолаби Флатс и да попътувам?

Брет се дръпна, сви си цигара и я запали. Положението беше по-заплетено, отколкото очакваше.

— Тук ще си по-добре, Лорейн, освен ако не искаш винаги да си на второ място, след тръстиката.

Тя се нацупи.

— Че какво ме задържа тук? Един куп овце и мъж, когото виждам три пъти в годината.

Брет допи бирата на няколко големи глътки.

— Ние не сме гаджета, Лорейн. Замини, ако искаш. Австралия е огромна страна и е пълна с всякакви мъже.

Лорейн трепна като ужилена и започна яростно да забърсва мокрите кръгчета от чашите по плота.

— Значи такава била работата, а? — заядливо подхвърли тя.

— Нали каза, че искаш да заминеш — оправда се Брет, като се правеше, че думите му нямат двояко значение. — Аз само се съгласих с теб.

Лорейн застина на едно място и очите й засвяткаха, а тонът и се насити с едва сдържаната злоба.

— Мислех си, че означавам нещо за теб, Брет Уилсън, но ти си същият като останалите негодници тук.

— Чакай малко, Лорейн. Преувеличаваш. Ние никога не сме били близки и аз никога не съм ти обещавал нищо.

Тя се наведе към него и просъска.

— Така ли? Тогава защо ме водеше на танци? Защо излизахме заедно? Защо идваше тук и си говорехме с часове, ако не си се интересувал от мен?

Брет отстъпи назад, поразен от нейната злост.