Последният валс на Матилда

Мислите му бяха прекъснати от затръшването на вратата и преди да може да се отдръпне, Дейви се хвърли върху него. Като се заливаше от смях, Брет се опита да се отскубне от желязната хватка на брат си.

— Добре, добре — извика той. — Предавам се. За бога, Дейви, пусни ме, разбойник такъв.

Дейви охлаби хватката си, издърпа Брет от леглото и го прегърна силно.

— Как си, приятелю? Господи, колко се радвам да те видя. Този нещастен старик не иска да се бори с мен, само лежи по цял ден и се съжалява.

Брет се усмихна развеселен. Дейви си беше същият, само беше израсъл на височина. Беше с няколко сантиметра по-висок, с широк гръден кош и широки рамене, почернял и мускулест. Тръстиката не бе успяла да го състари.

Макар и силен, Брет не можа да се пребори с него и само обещанието за по една бира сложи край на приятелското боричкане.

— Май уцелих слабото ти място, Дейви — пошегува се Брет.

— Я се разкарай — ухили се брат му. — На бас, че съм по-силен от теб.

Брет едва си поемаше дъх, затова протегна умолително ръце.

— Много е горещо за такива неща. Вярвам ти, Дейви. Хайде, вземи си още една бира.

Дейви изгълта и втората бира и се пресегна за трета, преди да се отпусне в края на леглото на Брет.

— И така, как е животът сред пустошта, където мъжете са мъже, а овцете са овце?

Брет обърна очи към тавана. Това беше стара шега.

— Може и да се наложи скоро да напусна Чаринга. Новият собственик се появи — каза с премерено равнодушие.

Дейви го погледна над бутилката бира.

— Лоша работа, приятелю. Значи ли това, че се връщаш у дома?

— Ни най-малко! Тръстиката не е за мен и никога не е била. Предполагам, че ще намеря някоя друга ферма. — Брет се измъчваше от тази мисъл, но нямаше намерение да се оплаква.

Джон намести влажните възглавници и седна в леглото. По лицето му изби пот и Брет чуваше свистенето на гърдите му, когато с мъка си поемаше въздух.

— Какъв човек е новият ти шеф? Някое стиснато копеле, а?

Брет поклати глава. Нямаше желание да обсъжда Джени.

— Жена е — каза тихо, после смени темата. — Какво ще кажете да пийнем по още една бира? Предишните вече се изпариха във вид на пот — бързо довърши той.

Дейви се опули от изненада, но Джон пръв изрази мнението им.

— Пфуй! Нищо чудно, че искаш да напуснеш. Да те командва някаква жена. Лош късмет, братле. Изпий още една бира. Губим ценно време в празни приказки.

Брет изпита облекчение, че братята му не проявиха любопитство, но в същото време беше разочарован, че не се интересуват от неговите проблеми.

Джон явно започваше да оздравява. Беше се вкопчил упорито в живота въпреки всички несгоди. Брет знаеше, че може би го вижда за последен път. Сгреши, че дойде тук — нищо не успя да постигне — Джон щеше да продължава по стария начин, докато може. Въпреки всичко — призна Брет след десетдневен запой резачите на тръстика знаеха как да се забавляват. Свирнята на гайдите се разнасяше надалеч през нощта, бирата се лееше с бъчви, побоищата между момчетата бяха пословични, а махмурлукът се превърна в негов постоянен спътник.

Последния ден Брет се изтърколи от леглото, погледна се в огледалото и направи отчаяна физиономия. Диагнозата беше по-лоша, отколкото си мислеше. Дори бръсненето и сресването му причиняваха болка.

След закуската, която се състоеше от запарен чай, мазен бекон и препържени яйца, тримата се качиха на камиона.

— Готови ли сме? — Дейви както никога бе сериозен и това го правеше да изглежда по-възрастен и по-угрижен.

Брет кимна. Поклонението на гробовете на родителите му вероятно беше истинската причина за идването му тук — това бе единственото нещо, което го свързваше с този край.

Малката дървена църква се гушеше в дъното на една зелена долина, където палмовите дървета хвърляха кръгла сянка. Пищната тропическа растителност пълзеше по дървените й стени. На фона на дивата зеленина, градината представляваше грижливо подреден оазис, мраморните надгробни паметници и кръстове, подредени в стройни редици, които се простираха с километри, блестяха на слънчевата светлина. Така тръстиката се отплащаше на тези, които работеха на нея.

Брет клекна между двата еднакви надгробни камъка и сложи по един букет в каменните вази, после се изправи до братята си и тримата постояха смълчани, докато си спомняха родителите си.

Брет мислеше за майка си. Тя беше дребна и слаба, но много издръжлива и той чак сега разбираше, че тази вътрешна сила е била породена от необходимостта. Въпреки бедността и ежедневните изнурителни усилия да свърже двата края, тя беше любяща и грижовна майка и му липсваше, искаше му се да може да поговори с нея. Тя беше непоклатимата опора на семейството им и сега, когато я нямаше, тази основа бе разрушена.