Последният валс на Матилда

Той погледна надгробния камък на баща си. Тръстиката го бе унищожила, също като стотиците други, погребани в това гробище — такава щеше да е участта на Джон и Дейви, ако не се махнеха от тук. Той бе мъж, чиято основна задача бе да изкарва пари. Следваше резачите нагоре, на север, спеше в бараки и бекярски общежития, предпочитайки тяхната компания, пред тази на съпругата и децата си. За по-големите си синове той беше герой, но за Брет и Гил той си остана една загадка.

Брет почти не го помнеше като млад, но сега Дейви му напомняше за якия буен мъж, който бе белязал съдбите им. Най-яркият спомен от него, запечатал се в паметта на Брет, бе за един стар сбръчкан мъж, който се мъчеше да си поеме дъх, легнал сред напоените с пот чаршафи, и тишината около него в предсмъртния му час.

Брет разбра какво свързваше толкова силно родителите му, чак когато порасна. Тръстиката беше всичко в живота на баща му и майка му приемаше това, понеже го обичаше. Сред влажния ад на севера те бяха изковали някакъв съвместен живот, който им позволяваше да отгледат децата си по най-добрия начин, на който бяха способни. След смъртта на баща му, майка му се предаде. Сякаш без него загуби воля да се бори с живота. Нейните момчета повече не се нуждаеха от грижите й и тя вече можеше да си почине.

Брет се обърна и излезе от гробището. Време беше да напусне севера. Планините закриваха небето, тропическата гора го задушаваше, жегата бе твърде непоносима. Копнееше за широките открити пространства и прахта от хилядите овце, за дърветата уилга и евкалиптите на фона на бледозелената трева, за Чаринга — и за Джени.

В хотела нахвърля дрехите в сака и поръча такси. Джон настояваше да отиде заедно с Дейви в рафинерията въпреки атаките на кашлицата и отпадналостта. Брет не направи опит да го спре, защото знаеше, че ще е нахалост.

— Време е да вървя. — Брет прегърна непохватно Джон. Видя изписаната на лицето му болка и чу свистенето на гърдите му, докато си поемаше дъх. — Отиди на лекар. Купи си подходящо лекарство и си почини — избоботи той.

Джон се отдръпна.

— Да не съм дете — изръмжа той. — Няма да легна болен само защото имам лека кашлица.

Дейви стисна Брет в прегръдките си, после нахвърля вещите си в една чанта и я метна на рамо.

— Ще се грижа за него, не се притеснявай, Брет. Можеш да ни закараш до града, ще оставим камионетката да си отдъхне за известно време.

Тримата отидоха до таксито, без да разговарят. Нямаха какво да си кажат, а и не си струваше да говорят празни приказки в тази жега. Кръвното родство беше единственото, което още ги свързваше, и Брет с тъга си помисли, че това вече не бе достатъчно.

Той изпрати с очи братята си, запътили се към високите комини и червената тухлена сграда на рафинерията, и си помисли, че може би никога нямаше да ги види отново. Тук вече не го задържаше нищо. Изпита задоволство, че заминава.

След като стигна в Чарливил, се качи на камионетката и се отправи на юг. Въздухът беше приятен, топъл и сух, с лек повей на зима, който му придаваше свежест. Брет дишаше с пълни гърди и проучваше с поглед познатите меки цветове и контурите на безкрайните южни пасища. Те се простираха във всички посоки — сребристата трева, белите дънери на дърветата, зелените евкалипти — меки, приятни за окото цветове, след натрапчивата зеленина на северните тропици — цветове, сред които човек можеше да живее.

Първоначално Брет нямаше намерение да се вижда с Гил, но след потискащата среща с Джон и Дейви имаше нужда да си отдъхне и да събере мислите си. Ако Джени възнамеряваше да продаде Чаринга, то тогава беше крайно време да помисли за нова работа и дори за собствена ферма. Гил беше приятен събеседник. Имаха общи интереси и еднакъв поглед върху живота.

Фермата на Гил се намираше на около сто и петдесет километра югозападно от Чарливил, навътре в провинция Мълга, където овцете и говедата надхвърляха с хиляди броя на хората. Къщата му представляваше стара изящна постройка в стила на първите заселници — със сенчеста веранда и железни декоративни решетки на перилата. Редици от пиперови дървета пазеха ливадите край къщата, в градината растяха най-различни цветя — буйни и красиви.

— Брет, откъде изникна изведнъж? Господи, толкова се радвам, че те виждам.

Брет слезе от камионетката и прегърна брат си. Разликата във възрастта им беше по-малко от година и повечето хора ги мислеха за близнаци.

— Радвам се да те видя, приятелю — поздрави Брет и се усмихна широко. — Бях на север, за да се видя с Джон и Дейви и реших да намина към вас. Ако съм дошъл в неподходящо време, винаги мога да се кача обратно и да продължа към къщи.

— Не си го и помисляй, приятелю. Грейси никога няма да ми прости, ако те пусна да си ходиш.

Тъкмо се качваха по стъпалата към верандата, когато вратата с мрежата се тресна и Грейс се метна в прегръдките на Брет. Беше висока, мургава, стройна и слаба като момче, въпреки че бе родила три деца. Брет я обичаше като родна сестра.

Тя най-сетне го пусна и отстъпи назад, за да го огледа.

— Красив, както винаги. Чудя се как никое момиче не те е лапнало още.