Последният валс на Матилда

Водата се носеше с бясна скорост около краката им и Матилда усети как течението ги дърпа назад, докато Лейди плува към брега. Тя се бе хванала като удавник за нея, лицето й почти докосваше гривата, но продължаваше да стиска силно въжето и юздите, а кученцето мърдаше помежду им.

— Добро момиче — нареждаше тя напевно. — Добро момиче. Спокойно, Лейди. Давай напред, момичето ми, продължавай напред.

Дъждът падаше на талази, заслепяваше ги, покачваше нивото на водата и правеше коритото на потока хлъзгаво и опасно. Застанал от другата страна, Уоли ги окуражаваше, но Матилда не виждаше и не чуваше нищо, защото усещаше, че старата кобила губи сили.

— Хайде, момичето ми. Напъни се още малко. Само издръж още малко и сме си у дома — увещаваше я тя.

Лейди стъпи на плитко и енергично заора с копита по склона. Там обаче липсваше твърда земя, имаше само хлъзгава лепкава кал, която се плъзгаше под копитата й и я дърпаше назад към водата.

Матилда чуваше хрипкавото й дишане, усещаше как мускулите й се напрягат и скочи от гърба й. Тя стисна с все сили сбруята, заби пети в калта и се опита да я издърпа от водата нагоре към брега.

Лейди започна да пръхти и да се бори, мъчейки се да стъпи на твърда земя. Зъбите й се оголиха в усилието да се изкачи, докато Матилда навиваше въжето и я дърпаше нагоре. Щом излязоха от водата, Уоли се плъзна надолу, хвана юздите и се включи в тегленето.

Времето спря своя ход. Кобилата мъчително напредваше нагоре. Най-сетне тя стъпи на твърда земя и като се задъхваше и залиташе, се изкачи на брега. За момент застана на едно място, тялото й се олюля от усилието й да си поеме въздух, после краката й се подкосиха и тя се свлече на земята. Дългите й жълти зъби изтракаха, очите й побеляха и тя престана да мърда.

Матилда падна на колене, кученцето се измъкна незабелязано от пазвата й и отърча при събратята си. Матилда започна да гали шията на Лейди, като следваше познатите очертания на някога силното й тяло, а сълзите, се стичаха по лицето й и се смесваха с дъждовните струи. Лейди беше истински приятел — единственият й приятел през тези години — и прояви истинска смелост в последните минути от живота си.

— Майк идва насам — извика Уоли до ухото й. — Ела да ни помогнеш.

Матилда преглътна сълзите си и хвана въжето. Майк вече бе стигнал до средата. Блу беше закрепен на седлото зад гърба му. Водата се завихряше около задницата на коня, кучето почти загуби опора и Матилда затаи дъх.

Блу нямаше никакво намерение да плува. Той се сниши зад Майк, излая силно и навири опашката си.

— Малкият негодник се радва на всичко това — извика Уоли, докато теглеха въжето. — Бас държа, че се е ухилил.

Матилда не можеше да продума от страх и скръб. Вече бе загубила един приятел днес. Нямаше да понесе да загуби още един.

Конят на Майк се бореше да се изкачи и скоро стъпи на брега. Блу скочи от гърба му, изтръска се от водата, втурна се към Матилда като кална хала и започна да я ближе. Всички седнаха изтощени на земята, без да ги е грижа за студа и водата. И този път бяха успели да се преборят с природната стихия.

След като се успокоиха, те поеха дългия път към дома. Матилда се качи на коня зад Майк, кучетата тичаха отстрани, нетърпеливи да стигнат до топлия кучкарник и паничките с храна. Матилда не можеше да мисли за нищо друго, освен за Лейди. Трябваше да я оставят на брега на потока — незаслужен край за такъв неустрашим кон. Матилда притисна към себе си седлото й. Лейди щеше много да й липсва.

Дъждовете напоиха земята и по полето избуя висока до кръста трева. За първи път от пет години насам фермерите дишаха с пълни гърди. Овцете, които бяха оцелели по време на сушата, щяха да дадат качествена вълна, да родят агнета и животът щеше да продължи нормалния си ход.

Само че животът в пустошта беше жесток, природните сили — измамни и облекчението им трая твърде кратко. Дъждът, който се изля над спечената земя се изпари, слънцето се издигна високо в небето и огря земята по-силно от всякога. Влагата в почвата изчезна и скоро сочната трева доби отново сребрист цвят, а пасищата се покриха с прах и мараня.

Том загуби доста овце на едно от по-ниските пасища, но неговото стадо беше много по-голямо от това на Матилда и той се смяташе за късметлия, че се е отървал само с тази загуба. Матилда купи един от неговите коне, за да замести Лейди и животът започна неизбежния си цикъл от събиране на стадата, размножаване, стригане и продажба на вълната.

Матилда свикна да ходи на гости на Том и Ейприл поне няколко пъти месечно. Новините от Европа не бяха добри. Министър-председателят Мензес предупреждаваше, че Австралия може да бъде въвлечена във войната, ако Хитлер продължи настъплението си в Европа.

— Том, как ще се отрази у нас нападението на Хитлер над Полша? — Тримата седяха напрегнато в кухнята в една септемврийска вечер на 1938 година. — Защо войната в Европа трябва да засяга Австралия?

— Ние също ще бъдем въвлечени в нея — отговори той замислен, — предполагам, защото сме част от Британската общност. Чембърлейн трябва бързо да направи нещо по този въпрос.