Последният валс на Матилда

Овцете мразеха да са мокри. Наскоро остригани, те трепереха, скупчени една до друга, и представляваха жалка гледка в опитите си да избягат от кучетата и ездачите. Винаги се намираше някой човек или животно, който да ги върне обратно и да ги подкара напред. Това забавяше хода на стадото, но постепенно овцете и ездачите набраха скорост и се придвижиха напред към дъждовната пелена, която закриваше хоризонта.

Матилда вдишваше с пълни гърди чудесния свеж аромат на мокра пръст и трева. Два-три сантиметра дъжд по тези места не бяха достатъчни, но двайсет и пет сантиметра означаваха зелена трева, а тревата беше синоним на живот за фермерите.

Най-после стигнаха до по-високите пасища, които се простираха на изток от планината Тжаринга. Тук тревата беше оскъдна, но скоро щеше да избуи покрай многобройните потоци, които се спускаха от планината. След като провериха оградите, те пуснаха стадото вътре и потеглиха обратно.

Часът беше три следобед, но този ден слънцето така и не се показа. Черни и тежки облаци преминаваха по оловносивото небе, а острият вятър запращаше дъжда към лицата им. Конете едва си проправяха път през реките и вадите от вода, течащи по сбитата земя. Гривите им се вееха и пръскаха водни струи по вратовете и по краката им.

Дъждобранът върху раменете на Матилда натежа, във врата й се стичаха студени вадички вода, но тя не им обръщаше внимание. Не можеше да е нещастна и да изпитва студ от този дългоочакван дъжд. Да се измокри беше най-малката цена, която можеше да плати за оцеляването си.

Потокът, който се спускаше от планината, беше прелял. Там, където преди няколко часа водата едва църцореше, сега бушуваше вихър, който помиташе всичко по пътя си. Матилда стисна силно хлъзгавите юзди и пришпори Лейди надолу по склона към водата.

Старата кобила се стресна, когато се хлъзна в калта и загуби почва под краката си. Тя започна да мята гривата си и очите й придобиха безумно изражение от ужаса, който изпитваше при усещането на бързо течащата вода около нея. Матилда се опита да я успокои и да я подкара напред, но кобилата се подплаши и тръгна да се връща назад.

Черният кон на Майк беше на твърде късо разстояние зад тях. Едва овладяваха конете.

— Трябва да минем от другата страна, Моли. — Гласът на Майк се извиси над шума от пороя. — Няма откъде другаде да прекосим потока, а ако не го минем сега, ще останем откъснати от фермата.

— Знам — извика в отговор Матилда. — Проблемът е, че Лейди се е паникьосала и не съм сигурна, че ще успее да мине оттатък.

— Не можем да чакаме да спре дъжда, предполагам, че ще продължи да вали с дни. — Кафявият кон на Уоли стоеше спокойно на ръба на бушуващата вода и изглежда не се влияеше от уплахата на другите два коня. — Аз ще мина пръв и след това ще ви изтегля.

Той размота въжето, което носеше, и го метна през ствола на едно дърво, което при нормални обстоятелства се издигаше на около метър над водата в коритото, но сега беше наполовина скрит. Омота другия край на въжето около кръста си и го завърза здраво, после взе две от кученцата и ги мушна под дъждобрана си. Кафявият кон навлезе в бързотечащата вода и скоро след това вече плуваше уверено срещу течението.

Майк и Матилда стискаха въжето, готови веднага да издърпат Уоли, в случай че конят се изплъзнеше изпод него. Дъждът ги заливаше и влизаше в очите им, ръцете им замръзваха, но те нито за миг не отпускаха края на въжето. Течението на водата беше много силно, а подводните течения бяха твърде опасни, защото образуваха водовъртежи по каменистото дъно, така че животът на Уоли зависеше от Майк и Матилда.

Най-после конят се добра до плиткото. Плъзгаше се в калта, докато се мъчеше да изкачи стръмния бряг, напрягаше се и отново и отново опитваше да се измъкне от водата. Уоли скочи от гърба му, нави въжето и започна да го дърпа за юздите, като му подвикваше окуражително.

Изкачването беше мъчително бавно, но накрая конят стъпи на твърда земя и Уоли нави въжето около един пън. Матилда и Майк си отдъхнаха с облекчение, когато той свали шапката си и я размаха. Всичко беше наред. Преминаването беше успешно.

— Ти си наред, Моли — извика Майк. — Ако почувстваш, че конят ти се изплъзва, не се дръж за него. Хвани се за въжето.

Тя кимна, но нямаше никакво намерение да позволи на Лейди да й се изплъзне. Това значеше сигурна смърт за кобилата. От толкова време бяха заедно, толкова неща бяха преживели, че Матилда не можеше сега да я изостави. Тя взе последното кученце и го пъхна в пазвата си под дъждобрана; то замърда и мократа му козина навлажни ризата й. Матилда изчака кученцето да се намести, после нежно окуражи Лейди да влезе във водата. С една ръка държеше юздите, а с другата въжето, докато стискаше с бедра и колене кобилата под себе си и се опитваше да я направлява сред бързо течащата вода и въртопите.

Лейди се хлъзгаше и спъваше, като държеше главата си над водата, почти обезумяла от ужас. Матилда се наведе към шията й и започна да й шепне успокоително, да я увещава, докато тя не стъпи на краката си и не доби кураж да тръгне срещу течението.