Последният валс на Матилда

В кухнята настъпи тишина, Ейприл спря да плете и пребледня.

— Том, нали няма да се наложи да ходиш? Ти си необходим тук във фермата. Ако избухне война, страната ще има огромна нужда от вълна, катран, овче месо и лепило.

Гласът й звучеше тревожно. Тя погледна с надежда към съпруга си, но той не отвърна на погледа й и изключи радиото.

— Зависи как ще се развият нещата, мила. Един истински мъж не може да си седи спокойно, докато другарите му се излагат на куршумите. Ако ме мобилизират, ще отида.

Матилда и Ейприл се спогледаха ужасени.

— Ами Уилга? Не можеш да заминеш ей така — каза рязко Матилда. — И какво ще стане с Ейприл и децата? Как мислиш, че ще се справят без теб?

Том се усмихна.

— Не съм казал, че със сигурност ще замина. Просто казах, че ще отида, ако се налага. Възможно е изобщо да не започне война.

Матилда забеляза искриците на вълнение в очите му и разбра, че думите му не значеха нищо. Той се палеше само при мисълта за предстоящата война и нямаше търпение да дочака мобилизацията. Тя погледна към Ейприл и разбра, че и тя бе забелязала същото, защото лицето й бе по-бледо от всякога, а ръцете й, като никога, лежаха бездейни в скута й.

Матилда прехапа устни и си помисли, че сега е моментът да им върне жеста за всичките години, през които й бяха помагали. Някога се бе заклела да го направи, бе дошло време да изпълни обещанието си.

— Том, ако заминеш, аз ще се грижа за Уилга. Овцете могат да се съберат в едно стадо и ще ги стрижем в твоята стригачница. Да се надяваме, че ще останат мъже във фермата. Ще се оправим някак до завръщането ти.

Ейприл избухна в сълзи и Том я прегърна, за да я утеши. Матилда излезе от стаята и отиде на ливадата. Имаха нужда да останат сами — а на нея й бе необходимо спокойствие, за да обмисли положението.

Тя се спря за момент и се загледа в конете, а после погледна към небето. То изглеждаше така, сякаш беше безкрайно, и почти обгръщаше тази шепа земя в звездната си прегръдка. Трудно беше да повярваш, че същото небе е надвиснало и над разкъсваната от война Европа. Там някъде мъжете се биеха и умираха. Жените оставаха сами със селскостопанската работа, а момчетата бяха твърде малки, за да им помагат. Старците пък вече нямаха сили да се борят със земята. За първи път от много години насам бе доволна, че не е мъж и че не трябва да напусне Чаринга, за да се бие на чужда земя.

Тя потрепери. Беше решена да направи всичко по силите си за Ейприл и момчетата, но още помнеше колко труден бе животът на майка й по време на Първата световна война и нека Бог да им е на помощ, ако този ужас се повтореше отново.

Глава 14

Денят бе към края си и светлината вече не бе подходяща за рисуване. Джени подреждаше платната до стената и почистваше четките, когато чу лая на Рипър. Тя се обърна и почувства приятна тръпка на изненада от появата на Брет на прага на стаята.

— Здравей. — Нещо бе станало с гласа й, защото прозвуча прекалено тихо и немощно. Тя се изкашля и се усмихна. — Връщаш се по-рано.

Брет отвърна на усмивката й, свали шапката си и попи потта от челото си.

— Виждам, че не си си губила времето. — Той кимна с глава към платната до стената и подсвирна учудено. — Сигурно си работила много бързо.

Джени се извърна към платната. Неочакваната му поява я смути, беше й нужно малко време, за да преодолее въздействието на тези сиви очи и да се успокои. Чудеше се какво й става? Беше нервна като някоя ученичка.

— Какво мислиш за картините ми? — попита накрая, докато Брет разглеждаше някои от платната.

Той пъхна ръце в джобовете и се замисли.

— Не разбирам много от такива неща, но ти определено си успяла да уловиш същината на това място. — Той измъкна едно от платната и го сложи на статива. — Тази ми харесва най-много — промълви той.

Джени се отпусна. Лицето й се озари от топла усмивка, докато гледаше пасторалната сцена, изобразяваща стадо овце и няколко овчари, които се грижеха за тях.

— Яздих с помощник-овчарите до пасището, за да нарисувам тази картина. Светлината беше изключителна и ми се искаше да предам същността на Чаринга и нейната магия.

Той я погледна и кимна.

— Мисля, че си успяла. Почти усещам миризмата на овцете.

Джени го погледна, за да се увери, че не й се подиграва, но изражението на лицето му беше сериозно, докато продължаваше да съзерцава картината. Тя се обърна и припряно започна да подрежда четките и да изстъргва боята от палитрата. Не знаеше какво да каже на този висок мълчалив мъж, който стоеше толкова близо до нея, че тя почти усещаше топлината от тялото му. Отсъствието му през тези няколко седмици я накара да осъзнае, че той е част от Чаринга, която имаше голямо значение за нея — вътре в душата й се водеше борба между чувствата, които изпитваше и това, което смяташе за редно и правилно.

— Добре ли прекара почивката си? — попита тя накрая, когато не остана нищо за подреждане и настъпи неловко мълчание.