Последният валс на Матилда

Матилда го погледна и видя в очите му трескавия пламък, предизвикан от тревожната вест. Колко ли време щеше да мине, преди той да се поддаде на заразителното войнствено настроение? Радиостанцията в Чаринга, както и всяка друга радиостанция във фермите в Нов Южен Уелс, се превърна в канал за слухове и предположения. Матилда слушаше разговорите, опитвайки се да долови настроенията, и скоро разбра, че мъжете нямаха търпение да отидат да се бият и въпреки че сърцата на жените се късаха от тревога и мъка, не можеха да устоят на изкушението да се хвалят с готовността си да се жертват за каузата.

— Овчарите в Чаринга вече се записаха като доброволци — каза тихо Матилда. — Щом чуха новините в петък, веднага отидоха и се записаха като доброволци. — Тя се усмихна тъжно. — Казаха, че сега им се отдава възможност да отидат и да покажат на останалия свят какви смели мъже има в Австралия. — Думите й прозвучаха сурово. — Ако ме питате, това е само извинение, за да си начешат крастата и да си изпробват юмруците. Много по-вълнуващо е от петъчния бой на стригачите в кръчмата.

При вида на ужасеното лице на Ейприл, Матилда замълча, но знаеше, че казаното е самата истина. Австралийските мъже биха сторили абсолютно всичко, за да докажат мъжеството си и двете много добре знаеха, че Том не е по-различен от останалите.

Ейприл погледна момчетата, които седяха смълчани около масата и слушаха разговора с ококорени от вълнение очи.

— Слава богу, че поне те са още малки — промълви тя.

— Аз не съм малък, мамо, почти на седемнайсет съм — запротестира Шон и издърпа стола си назад. Възбудата беше изписана на лицето му. — Надявам се само, че войната ще продължи достатъчно дълго, за да навърша годините за служба.

Ейприл го удари силно през лицето.

— Да не си посмял да го повториш! — изкрещя тя.

Настъпи тягостно мълчание. Шон се изправи — беше израснал много висок, кльощавите му китки стърчаха от окъселите ръкави на ризата, широкият му гръден кош едва се побираше в отеснялата, опъната до скъсване риза. По лицето му се появиха отпечатъци от пръстите на майка му, но блясъкът в очите му нямаше нищо общо с болката от удара.

— Аз съм почти мъж — гордо каза той — и съм австралиец. Ще бъда горд да отида да се бия.

— Забранявам ти! — изпищя Ейприл.

Той прокара загрубялата си от работа ръка през червенината на бузата си и каза решително:

— Няма да стоя тук и да се крия зад полите ти, докато приятелите ми се бият на фронта. Ще отида в армията, веднага щом ми изпратят повиквателна. — Огледа спокойно всички в стаята и излезе.

Ейприл закри лицето си с ръце и се разплака безутешно.

— О, мили Боже! Том, какво ще стане с нас? С какво сърце да изпратя теб и детето си на война? — Отговор не последва и тя обърна мокрото си лице към него. — Том? Том?

Той разпери безпомощно ръце.

— Какво мога да ти кажа, Ейприл? Момчето е вече на възраст, която му позволява да взема самостоятелни решения. Ще направя всичко по силите си, за да го задържа у дома, докато не му изпратят повиквателната.

Силни хлипания разтърсваха отчаяната Ейприл и Том я привлече в прегръдките си.

— Не се тормози, мила. Никъде няма да отида, докато не ме повикат — Шон също.

Матилда мерна изражението на шестнайсетгодишния Дейви и изстина. Той също беше запален от войнственото настроение на по-големия си брат и щеше да бъде трудно да го убедят, че е по-нужен тук, във фермата.

Тя стана и изведе по-малките момчета от стаята. Том и Ейприл имаха нужда да останат сами, а и не беше добре за децата да виждат майка си толкова разстроена. След като отговори на многобройните им въпроси и ги успокои, тя запали керосиновата лампа и излезе на верандата.

Матилда бе не по-малко шокирана от Ейприл от изрепчването на Том. Момчетата растяха пред очите й и тя, също като Ейприл, ги смяташе за деца. След тази вечер обаче предчувстваше, че ги чакат неприятности, защото Шон и Дейви наистина бяха почти мъже. Животът в пустошта ги бе направил твърди и жилави. Те яздеха и стреляха не по-зле от баща си, слънцето беше обгорило лицата им и бе изтъкало около очите и устните им фина мрежа от бръчици. Хората от пустошта щяха да са добре дошли в армията заради тяхната решителност и издръжливост.

През следващата година Ейприл и Матилда се бяха вкопчили в надеждата, че Том и Шон ще останат във фермата, но новините ставаха все по-тревожни и накрая австралийските мъже трябваше да нарамят оръжията и да оставят жените, децата и старците да се борят със земята и природните сили.

Мъжете не достигаха по тези места дори в мирно време, а сега положението стана направо критично. Сушата продължаваше вече пета година, дъждът беше само един далечен спомен, цените на фуража се покачиха, а дивите зайци унищожаваха и без това оскъдната трева. Матилда и Гейбриъл патрулираха по пасищата и непрекъснато местеха стадото, за да запазят крехката трева. Спяха навън, завити с одеяла, защото знаеха, че всяка загуба щеше да доведе до бедствие.