Последният валс на Матилда

Изпаднал в дълбоко разочарование, Брет се откъсна от оградата и се запъти към конюшнята. Вече не го беше грижа дали Караджонг ще погълне Чаринга — каква беше ползата, щом Джени нямаше да бъде до него?

Той присви очи срещу слънцето, после оседла коня и препусна към зимните пасища. Имаше доста работа и се надяваше, че ако успее да се съсредоточи върху нея, това можеше да притъпи болката му.

Джени се облегна на вратата, сълзите се стичаха свободно по лицето й. Скъсването беше окончателно, но тя никога нямаше да забрави презрението в очите на Брет заради начина, по който се отнесе с него. Но нямаше друг избор. Ако се бе оставила да се размекне, щеше да бъде загубена.

— Божичко, Джен. Това наистина беше жестоко.

Джени изтри с длан сълзите си и подсмръкна.

— Трябваше да го направя, Даян.

— Може би. Само че не разбирам какво ти стана. Ти се прояви като истинска кучка, каквато всъщност не си. — Даян я погледна загрижено. — Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— Твърде късно е за колебания.

— Да — съгласи се приятелката й и добави замислено, — мисля, че ти току-що изгори всичките си мостове за връщане назад.

Джени се откъсна от вратата.

— Няма смисъл да обсъждаме повече това, Даян. Стореното, сторено. Не се гордея с постъпката си, но той трябваше да получи този урок. — Тя не издържа на открития поглед на Даян и отмести очи. — Вече съм голямо момиче — каза отбранително — и мога да си нося последствията.

— Значи мислиш, че ще можеш да се справиш, ако го срещнеш през следващата седмица?

Джени кимна. Срамът и болката, които разкъсваха сърцето й, се съвместяваха по странен начин и в момента нямаше сили да се пита как би се почувствала, когато срещнеше отново Брет.

Даян обви ръце около нея.

— Ти би могла да го направиш, но не и аз. Ако бях на твое място, още днес щях да се махна оттук. Клаустрофобията ме налегна отново.

Джени я разбра много добре, но проклета да беше, ако позволеше на Брет да повлияе на решенията й.

— Няма да се оставя да ме принудят да напусна дома си, докато аз не реша това — заяви тя. — Първо искам да дочета дневниците.

— Защо не ги вземеш с теб? Нямам нищо против да си тръгна по-рано, а можеш да ги дочетеш и в Сидни.

— Не, Даян, не мога. Матилда иска те да останат тук, в Чаринга.

— Струва ми се, че отдаваш прекалено голямо значение на тези изпокъсани тетрадки? Каква е разликата?

— От значение е за мен и за Матилда — каза тихо Джени.

Изражението на Даян стана критично.

— Ти не вземаш това на сериозно, нали, Джени? — Почудата на Даян прерасна в изумление, когато Джени не й отговори. — Да не би да искаш да ми кажеш, че духът на Матилда живее в Чаринга?

— Да, нейният дух е тук — каза Джени отбранително. — Понякога чувствам присъствието й толкова ясно, сякаш тя е в стаята с мен.

Даян поклати глава.

— Определено е време да напуснеш тази къща, Джен. Уединението ти е размекнало мозъка.

Джени я изгледа и отиде до спалнята. Когато се върна, Даян разглеждаше картините.

— Остави ги, Даян. — Нямаше сили да ги обсъжда. Беше ги нарисувала, когато смяташе да остане и сега те просто й напомняха за това, което щеше да загуби.

— Искам и ти да прочетеш дневниците на Матилда. Вероятно тогава ще разбереш защо трябва да останат в Чаринга.

На 3 септември 1938 година Матилда беше у Ейприл и Том. Новините от Европа ставаха все по-тревожни и след нападението на Хитлер над Полша, слуховете и предположенията се разпространяваха със светкавична бързина. В малката кухня цареше тишина, нарушавана единствено от отчетливия глас със силен английски акцент на радиоговорителя, който обяви, че министър-председателят Мензес ще направи изявление.

— Скъпи сънародници — започна той с уверен тон, — мой неотменен дълг е да ви съобщя, че във връзка с продължаващата инвазия на Германия над Полша, Великобритания е обявила война на Германия, вследствие на което Австралия също се включва във войната.

Ейприл и Матилда възкликнаха, а момчетата започнаха да си шушукат развълнувано.

— Нашата издръжливост и силата на нашето Отечество ще зависи от това, да не спираме производството на нашата продукция, да продължим да работим, да запазим досегашните работни места, като по този начин съхраним мощта си. Сигурен съм, че въпреки чувствата, които вълнуват всеки от нас, Австралия е готова да понесе това изпитание.

Ейприл хвана ръката на Том. В очите й блестеше надежда.

— Том, няма да се наложи да отидеш, нали? Министър-председателят каза, че е важно да не спираме да работим.

Той я прегърна през раменете.

— Това не се отнася за всички, Ейприл. Все пак, без мъже, работата във фермата ще върви трудно.