Последният валс на Матилда

Джени се задъха и пъхна юмруци в джобовете си, за да не се изкуши да хване Лорейн за мръсната коса и да я оскубе. Нямаше да позволи на тази уличница да се радва на мъката й.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна надменно. — И какво си правила в бунгалото на надзирателя? Прекрачваш всякакви морални граници.

Лорейн се разсмя.

— Боже, боже. Говориш точно като стария ми учител. — Изражението й стана злобно и тя размаха срещу Джени кървавочервения си нокът. — Виж какво, госпожо Знатна и Велика, тази къща не е твоя и ще ходя, където си искам. — Тя тръсна глава и си тръгна, като се смееше предизвикателно. — Брет ми каза, че мога да спя при него — така че защо не отидеш да се разправяш с него?

Джени я изгледа как се качи на раздрънканата си кола и потегли, като изфорсира двигателя, преди да завие зад къщата. Тя изкачи тичешком стълбището и тресна вратата на стаята зад гърба си.

— Даян, ставай! Заминаваме.

Даян се надигна сънена, с размазан грим и разрошена коса, която закриваше лицето й.

— Какво става? — замънка тя.

Джени започна да опакова багажа си с невероятна бързина.

— Този проклет, проклет мъж — ругаеше тя, опитвайки се да не се разплаче. — Никога няма да се сетиш какво направи.

Даян се прозя и се протегна.

— Не бих могла дори да се опитам. Не може ли поне да изпием по чаша кафе преди тръгване? — замрънка тя. — В устата ми горчи ужасно.

— Не, не може — просъска Джени. — Колкото по-скоро се прибера в Чаринга, толкова по-добре. Проявих се като пълна глупачка. Време е да дочета дневниците и после се връщам в Сидни.

Тя затръшна чекмеджето и натъпка бельото си в чантата.

— Лорейн е добре дошла при Брет, а Скуайърс е добре дошъл в Чаринга — каза тя грубо. — А ти — обърна се тя към кученцето — ще трябва да свикнеш с уличните лампи.

Глава 16

Даян караше мълчаливо към Чаринга. Джени очевидно не бе в настроение да разговаря, а тя знаеше от опит, че трябва да я остави на мира и да не я закача известно време. Накрая сама щеше да си каже всичко — винаги ставаше така. Все пак беше потискащо да не знае какво се е случило с Джени, а липсата на кафе и достатъчно сън утежняваха чакането още повече.

Даян хвана здраво кормилото, докато се опитваше да следва едва забележимото трасе и съжали, че е напуснала Сидни. Не че не можеше да оцени примитивната красота на този край — призна тя, докато наблюдаваше безметежното кръжене на един самотен ястреб над обраслата с храсталаци местност — но беше свикнала с асфалтираните пътища, магазините и съседите, които живееха до нейната врата, а не на стотици километри от дома й.

Запали си цигара и погледна Джени, която не откъсваше очи от прозореца. Само да можеше да й обясни защо си тръгнаха така скорострелно от Караджонг. Какво, по дяволите, се бе случило между нея и Брет, че беше толкова ядосана?

Тишината изведнъж стана непоносима.

— Не мога да разбера как можеш дори да си помислиш да живееш в пустошта, Джен. Тук няма нищо друго, освен гола земя и небе.

Джени се обърна и очите й се разшириха от учудване.

— Няма нищо, освен земя и небе? Да не си откачила? Погледни цветовете, виж как трепти хоризонта и как тревата се полюшва като разтопено сребро.

Даян остана доволна от реакцията й. Знаеше, че Джени няма да устои и ще защити първичната красота на този край.

— Предполагам, че природата тук има някакъв суров чар — каза равнодушно, — но тези открити пространства ми действат клаустрофобично.

— Говориш безсмислици, Даян.

Даян се усмихна.

— Не съвсем. Помисли, Джен. Тук има хиляди километри без следа от човешко присъствие и в средата на тази пустош живеят шепа хора, скупчени на едно място. Ето откъде идва клаустрофобията.

— Продължавай.

Даян хвърли бегъл поглед към Джени. Видя, че е разбрала гледната й точка, но нямаше нищо лошо да поразсъждава още малко над това.

— Тези хора живеят и работят в малки затворени общества. Поддържат връзка помежду си чрез радиостанцията и от време на време се срещат на местните танцови забави, конни надбягвания, пикници и партита. Винаги едни и същи физиономии, едни и същи теми за разговор и едни и същи съперничества.

— Тези неща са еднакви навсякъде — прекъсна я Джени.

— Не съвсем. Сидни е голям град, с много хора, които не се познават. Там е по-лесно да смениш жилището си, да започнеш нова работа и да завържеш нови приятелства. Има толкава много неща, които можеш да правиш, скуката не се усеща толкова силно. Тук няма нищо друго, освен земя и овце. Изолираността събира хората заедно, защото имат нужда от общуване, то пък води до клюки и подклажда старо съперничество. Почти невъзможно е да избягаш от това. Хората много рядко напускат мястото, където живеят — особено фермерите. Те знаят и най-малките подробности един за друг, защото се женят помежду си, а и клюките бързо се разнасят. Отношенията им рядко се променят. Ако си създадеш един враг, значи си създала още поне дузина.

Джени зяпаше през прозореца.

— Даян, мисля, че преувеличаваш. Тук има предостатъчно място за всички и ако човек иска, може никога да не напусне дома си.