Последният валс на Матилда

— Матилда беше твърде високомерна, за да участва в подобни събития. Криеше се при черните си приятели и отхвърляше всички покани.

— Сигурно е имала по-важна работа и не й е било до танци — отвърна хладно Джени. Изведнъж си представи Матилда и нейния единствен танц и това я накара да потрепери. Хората понякога могат да бъдат толкова жестоки.

Етън се приведе напред в инвалидната количка и кокалестите му пръсти сграбчиха китката й.

— Знаете ли, Чарли искаше да се ожени за нея, но аз прецених, че тя не е достатъчно добра за него. Какво ще кажете за това?

— Матилда сигурно си е отдъхнала. Вероятно и без това той не я е обичал.

Етън я пусна с презрителна гримаса.

— Любов. — Той се изплю. — Глупави жени, само за това мислите. Тук на първо място е земята, госпожо Сандърс. Тя движи всичко.

— Струвате ми се много разочарован, господин Скуайърс. Чудя се каква е причината?

Очите му се загледаха някъде настрани и той се направи, че не е чул думите й. Когато отново я погледна, лицето му бе спокойно и безизразно като на египетски сфинкс.

— Мислите ли да останете в Чаринга? — попита с рязък тон.

Джени запази хладнокръвие и го погледна, без да мигне.

— Не знам. Защо?

— Аз ще ви дам много добра цена за нея. Караджонг разраства бизнеса си с развъждане на коне. Чаринга ще стане много добра коневъдна ферма.

Брет се върна с питиетата и Джени стана, доволна че има извинение да се отърве от присъствието на стареца.

— Андрю вече ми предложи да продам Чаринга и аз му отказах. Може би, ако ми споделите истинската причина защо Чаринга е толкова важна за вас, бих могла да размисля?

Той не каза нищо, само я изгледа втренчено, преди да се обърне и да си тръгне.

— Не говореше сериозно, нали — за това, че ще размислиш? — Усмивката на Брет изчезна и между веждите му се появи дълбока бръчка.

Джени се усмихна и взе чашата от ръцете му.

— Не. Само че той не знае.

Беше почти четири сутринта, а забавата все още не стихваше. Даян изчезна някъде навън с кавалера си. Въпреки протестите Брет беше въвлечен от приятелите си в бърз шотландски танц, който сякаш нямаше край, а тя се чувстваше изтощена. Краката я боляха, шампанското й дойде в повече и неумолимото преследване на Чарли започна да й омръзва. Явно, че Брет нямаше да я закара обратно, както се бе надявала. Тя въздъхна, хвърли един последен поглед на танцуващите и си тръгна.

Нощта беше прохладна, зазоряваше се и небето имаше бледолилав кадифен цвят. Шумът от плевнята остана далече зад нея, Джени събу обувките си и се наслади на усещането да стъпва с боси крака по сухата земя. Дългата разходка обратно щеше да й даде възможност да се освежи и да премисли отново скъпоценните мигове, прекарани с Брет.

Къщата изглеждаше почти изоставена, прозорците светеха в полумрака като фарове, които показват пътя на заблудените моряци. Джени изкачи стълбището, като пееше и танцуваше. Тази нощ беше прекрасна — сега можеше спокойно да дочака следващия ден.

Събуди се пет часа по-късно. Даян сигурно се бе прибрала преди малко, защото лежеше облечена на леглото до нея с усукана около тялото й рокля. Рипър започна да върти опашка с надежда, че ще бъде изведен.

— Чакай първо да се измия и облека и преди да си тръгнем ще те изведа — прошепна Джени.

Мисълта за Чаринга я накара да се разбърза. Чаринга и Брет. Те бяха станали двете най-важни неща в новия й живот и тя най-сетне можеше отново да гледа с надежда в бъдещето.

Джени остави Даян да спи, спусна се бързо по стълбите и излезе на верандата. Работният ден навън беше започнал, из двора се движеха мъже и коне, а от кухнята се носеше миризмата на пържен бекон. Джени освободи Рипър от каишката, той изтича и започна да души и рови из храстите. Тя вдиша тежката смесица от миризмата на тропически храсти и прах и си помисли, че ги чака още един горещ ден, без ни най-малката надежда, че ще се появи така необходимият им дъжд.

Погледът й се плъзна през двора към бунгалото на надзирателя, където Скуайърс бяха настанили Брет. Тя се запита дали е тръгнал към Чаринга или още е някъде в Караджонг. После мярна някаква фигура, която се размърда в сянката около бунгалото и надеждата й угасна.

Това беше Лорейн. Промъкваше се през вратата с обувки в ръка, косата й бе сплъстена, а гримът около очите й се бе размазал.

Джени не беше забелязала, че се е отдалечила от верандата, докато не се намери по средата на двора. „Не трябва да си правя прибързани заключения — опита се да си внуши сама на себе си. — Лорейн най-вероятно е била с надзирателя, може дори да е прекарала нощта в някоя от каруците, зад бунгалата на стригачите, може и да е било само игра на светлината.“

— Добър ден. Забавата беше великолепна, а? — Лорейн подскачаше на един крак, докато се опитваше да обуе обувките си. Опита се да оправи разбърканата си коса, но накрая се отказа и се усмихна лукаво. — Не чакай Брет да се появи много рано в Чаринга. Тази нощ не му остана много време за сън — намигна тя. — Знаеш какво имам предвид.