Последният валс на Матилда

Брет въздъхна облекчено, когато съзря фермата. Хипарската каравана беше паркирана пред стълбите; значи Джени си беше у дома. Докато се погрижи за конете и даде нарежданията си за следващия ден, навън се смрачи и лампите в спалните светнаха. Вече беше късно за посещения и въпреки че копнееше да я види, знаеше, че ще трябва да почака до сутринта.

През нощта спа добре и сънува виолетовите й очи и зелената рокля, която му напомняше за океана. Щом първите слънчеви лъчи докоснаха лицето му, той веднага скочи от леглото. След половин час вече крачеше през равния двор и пулсът му се ускори, когато я видя на верандата.

Джени стоеше с гръб към него и не го забелязваше, така че използва момента да я погледа. Тя се разхождаше по верандата и лъчите на утринното слънце хвърляха медни отблясъци в косата й, които му напомняха за гривата на кафявия жребец. Той се усмихна при топлия спомен за танцуващата в прегръдките му Джени и стъпките му станаха по-леки, нещо, което не му се бе случвало от дълго време.

— Добър ден, Джен. Забавата беше страхотна, нали?

Тя стоеше до стъпалата, обърната с гръб към него, и в първия момент той реши, че не го е чула. Тъкмо се канеше да заговори отново, когато тя се обърна и това, което видя, го смрази. Погледът й бе насочен някъде далече зад рамото му и лицето й сякаш бе изсечено от мрамор, защото не изразяваше никакви емоции.

— Предполагам, че за теб забавата е била страхотна, щом харесваш подобни неща. Аз обаче съм свикнала да се забавлявам по по-различен начин. — Държеше се хладно и надменно — нещо нетипично за нея.

Брет се намръщи. Това не беше жената, която танцуваше така възторжено в прегръдките му, нито пък жената, която се смееше и се държеше така естествено с него преди две вечери. Не знаеше какво да мисли. Това студено създание се намираше на светлинни години от жената, която той познаваше и обичаше.

— Какво се е случило? — тихо попита той.

Тя се взираше напред в пространството — далечна и недостижима като хоризонта.

— Разбрах, че нямам нищо общо с хората, които живеят тук — каза тя студено. — Даян се връща в Сидни след седмица, смятам да замина с нея.

Брет остана като гръмнат от нейната жестокост.

— Но ти не можеш да заминеш — едва изрече той, като заекваше от вълнение. — Какво ще стане с нас?

Най-сетне тя го погледна. Виолетовите й очи наподобяваха необработен аметист.

— Нас, господин Уилсън? Няма такова нещо като „нас“, както вие се изразихте. Аз притежавам Чаринга, а вие сте управителят на фермата. Не сте в положение, което ви позволява, да поставяте под въпрос решенията ми.

— Кучка — каза, задъхан и поразен, че се остави да бъде измамен така лесно. Тя не бе по-добра от Марлийн.

Джени сякаш не го чу.

— Моят адвокат ще ви информира за плановете ми. Дотогава можете да останете тук като управител на Чаринга.

Тя се обърна и преди да може да й отвърне, затръшна входната врата и се прибра.

Брет постоя още няколко мига, като се надяваше, че тя ще се върне. Не можеше да разсъждава, беше объркан, изпитваше силна болка. Това трябва да бе някакво жестока шега от нейна страна. Но защо? Защо? Какво се бе случило в последните дванайсет часа, за да предизвика подобна промяна у нея? Къде беше сбъркал?

Той отстъпи крачка назад, после още една и след един последен, продължителен поглед към вратата, се обърна и си тръгна. Здравият разум му говореше, че ще е по-добре без нея, но сърцето му казваше друго. Макар и да отричаше, все пак трябва да имаше някаква причина за тази внезапна промяна у нея. Той се облегна на оградата на ливадата и се замисли за нощта на забавата. Тя изглеждаше толкова щастлива тогава, сърдечна и податлива в прегръдките му, ароматът на парфюма й приятно замайваше главата му. Той почти щеше да й сподели чувствата си, когато Чарли Скуайърс го прекъсна и я отмъкна, за да танцува с останалите от Караджонг. Това беше последният им танц. Малко след това приятелите му го въвлякоха в един особено изтощителен танц и когато успя да се отскубне, разбра, че тя си е тръгнала.

Загледа се в хоризонта и очите му се присвиха. Онази нощ той излезе да я потърси, но не я намери и като се замисли сега, се сети, че колата на Чарли също я нямаше. Сграбчи перилата на оградата и кокалчетата на пръстите му побеляха. Чарлс и Джени. Джени и Чарлс. Разбира се. Как можеше да е толкова наивен и да си мисли, че има някакъв шанс с жена като нея, когато Чарлс Скуайърс можеше да й предложи много повече? Лорейн беше права за всичко. Джени бе опитала от живота на богатите фермери, бе заслепена от онзи мазен сваляч Чарли Скуайърс — и бе решила, че всичко това й харесва.

В паметта му изплуваха отделни сцени: Джени и Чарли по време на танц; двамата разговарят близо един до друг, смеят се; пият шампанско. Бяха замесени от едно и също тесто. Богати и образовани, те се чувстваха по-добре в градовете, отколкото сред дивата природа. Можеше да се очаква, че Джени няма да погледне втори път мъж, който можеше да й предложи единствено двете си голи ръце.