Последният валс на Матилда

Битката в Дюнкерк постави началото на мобилизацията и австралийците се стекоха в наборните комисии, за да се запишат във Втора австралийска имперска армия. Пустошта изглеждаше по-безлюдна от всякога и Матилда се питаше още колко време ще може да поддържа Чаринга. През изминалите години на усилна работа стадото й се беше увеличило десетократно, но по-големият брой овце означаваше повече работа и повече разходи за фураж. Трудно щеше да издържи без помощта на работниците във фермата.

Дойде средата на юни, но нито едно облаче не помрачаваше яркосиньото небе. Матилда отиде до Уолаби Флатс, за да изпрати Том и Шон. Малкият град кипеше от шум и оживление. Пред хотела свиреше духов оркестър. Колите, камионите и конете бяха подредени редом с каруците, а децата тичаха наоколо — като обезумели.

Матилда остави коня на коневръза и се огледа. Видя познати лица на овчари, стригачи, помощник-овчари и фермери, видя дори и един-двама от сезонните работници, които бяха работили в Чаринга. Военната треска бе засегнала сърцето на пустошта и Матилда имаше ужасното предчувствие, че вече нищо нямаше да е както преди.

Етън Скуайърс стоеше до лъскавата си кола. Джеймс, Били, Андрю и Чарлс изглеждаха красиви в офицерските си униформи, пиеха шампанско, но смехът им бе прекалено гръмогласен и нервен и Матилда със сигурност знаеше, че въпреки голямата им начетеност, те бяха изплашени не по-малко от другите.

Момчето на кръчмаря изглеждаше прекалено младо, за да служи и тя подозираше, че както много други е излъгал за годините си. Синовете на собственика на магазина стояха мълчаливо в сянката на верандата пред кръчмата, допрели русите си глави една до друга и четяха вестник.

Вниманието на Матилда бе привлечено най-вече от жените. Лицата им бяха лишени от всякакви емоции. Те стояха с решително вдигнати глави и гледаха мъжете си, които се трупаха пред кръчмата. Бяха твърде горди, за да си позволят да проявят слабост като се разплачат, но очите им ги издаваха. Те блестяха и не се откъсваха от техните близки, които бавно се придвижваха покрай масата, където показваха повиквателните си заповеди. Те се надяваха, продължаваха да се надяват, че техните мъже няма да бъдат одобрени. Нямаше го оживеното дърдорене и патриотичните изявления, които подклаждаха клюките и слуховете. Това беше суровата действителност и нищо не беше в състояние да ги подготви за нея.

Матилда наблюдаваше всичко това с нарастващ гняв. Военните камиони пред магазина стояха в редица под палещото слънце, двигателите им работеха, ауспусите им изпускаха облаци черен дим, а шофьорите безделничеха в сянката им. Те щяха да откарат мъжете надалеч, където някакъв безименен, незнаен войник щеше да ги обучава как да убиват други мъже. И ако имаха късмет — много късмет — можеха и да се завърнат със същите камиони. Само че войната щеше да ги е променила, щеше да е пречупила духа им, точно както беше станало с Марвин.

Шофьорите се качиха в камионите и започнаха да форсират двигателите. Бащите стискаха ръцете на синовете си за сбогом, изкривената представа за твърдия австралийски мъж не им позволяваше да показват емоциите си. За жените беше по-трудно да сдържат чувствата си.

Матилда усещаше копнежа им да докоснат и да прегърнат любимите си същества, преди камионите да ги отделят от тях, но суровият начин на живот, който водеха, беше калил в тях стоманена твърдост и издръжливост. Те бяха съпруги и майки — опорните стълбове на фермите в пустошта — и от тях се очакваше да проявяват сила по време на бедствията и нещастията. Матилда виждаше каква борба водеха, за да задържат сълзите си, колко мъчително беше за майките да се сдържат да не целунат синовете си за последен път и отправи тиха молитва на благодарност към бога, че няма близки мъже, които да изпраща на война. Малката сребърна брошка, която даваха на жените като символ на тяхната жертва, не можеше да компенсира разбитите им сърца.

Матилда се отдалечи от верандата и бавно си запробива път през тълпата към Том и Ейприл. Виждаше Шон, който стърчеше над баща си — изглеждаше по-голям в кафявата униформа и широкополата шапка и сякаш беше огледален образ на Том. Ейприл плачеше без глас. Сълзите се стичаха бавно по бузите й, докато стискаше силно ръцете на двамата и ги поглъщаше с очи. По-малките момчета стояха мирни, както никога, сякаш благоговееха пред това важно събитие, без да разбират какво означаваше то за тях.

Том погледна над главата на Ейприл и се усмихна на Матилда. Беше пребледнял и тя виждаше какви усилия полагаше, за да остане спокоен.

Матилда го прегърна и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. За нея той беше братът, който никога не бе имала. Заминаването щеше да отвори една голяма празнина в живота й.

— Пази се, Том — промълви тя. — Не се притеснявай за Ейприл и момчетата, аз ще се грижа за тях.

— Благодаря ти, Моли. — Той се изкашля. — Ейприл ще има нужда от теб и съм сигурен, че ще бъдеш насреща, за да й подадеш ръка.

Погали подред главите на момчетата и се спря малко по-дълго пред Дейви.