Последният валс на Матилда

В тъмните очи на Гейбриъл просветнаха хитри искрици, но усмивката му беше съвсем невинна.

— Много жени, господарке. Гейб има нова жена.

Матилда го изгледа с удивление. Жена му беше умряла преди пет години и той беше напълно доволен, че другите жени се грижат за децата му и го утешават.

— Хубаво — каза тя, опитвайки се да прикрие изненадата си. — Коя от всичките е жена ти и как се казва?

Наблизо имаше няколко жени, облечени в парцаливите останки от втора ръка дрехи, които навярно им бяха подарени от мисията. Жените я поглеждаха срамежливо и се кикотеха, като държаха ръце пред устните си. Гейбриъл издърпа три от тях напред.

— Дейзи, Дора, Една — произнесе с гордост.

„Какви нелепи имена — помисли си Матилда. — Мисията в Дъбо имаше за кого да се грижи.“ Тя огледа трите жени. За аборигените не беше обичайно да имат повече от една жена — те бяха моногамно племе и имаха строги правила за безразборните полови контакти. Трите жени сигурно бяха сестри, трябвало е да се погрижи и за сестрите на жена си.

— Коя от тях е жена ти, Гейб. Нямам нужда и от трите.

— Една — отговори той. — Но всичките три жени добри.

— Ще взема тази, която няма да тръгне на обиколка веднага щом се обърна — отвърна Матилда хапливо.

Гейбриъл сви рамене. Усмивката му угасна за момент, докато оглеждаше замислено трите жени.

— Една — обяви накрая.

— Така е най-правилно — Тя се опита да остане сериозна, но това беше непосилна задача, когато той я гледаше с такова явно лукавство. — Ще взема само Една — обясни тя. — Вие двете можете да почистите бараките на стригачите.

Една започна да клати глава категорично.

— Дейзи, Дора с мен, господарке, а? Друга къща после чистим.

Матилда изгледа подред и трите. Не бяха красавици и определено изглеждаха застарели, но в тях имаше достойнство, характерно за всички аборигени в пустошта, и тя се възхищаваше на това. Матилда въздъхна и се предаде.

— Добре, но искам да работите, а не да се мотаете по цял ден наоколо и да клюкарствате.

Животът в Чаринга продължи както досега, но идеята на Гейбриъл да доведе цялото племе се оказа истински божи дар. Той беше мъдър, да не кажем, лукав стар негодник и успяваше да накара мъжете и жените от племето да работят много повече, отколкото се бе надявала Матилда.

Разбира се, както подобава за един водач на племе, Гейбриъл никога не се преработваше, а седеше замечтан пред колибата и изнасяше цяло представление, когато раздаваше заповедите си.

Матилда никога не бе одобрявала начина, по който се отнасяте с жените си, но отдавна беше разбрала, че не може да се меси. Съпругите стоически понасяха боя и после парадираха с белезите си, сякаш бяха трофеи. Тяхното разбиране за чистота и начинът, по който готвеха и се грижеха една за друга, потрисаше така нареченото „цивилизовано общество“, но аборигените си имаха собствено схващане за живота и тя нямаше намерение да променя хилядолетните им традиции.

Матилда обучи по-младите мъже за помощник-овчари и показа на жените какво се иска от тях в къщата и в кухнята. Дори децата свикнаха да помагат в градината.

Толкова лесно беше да ги разглезиш — с техните блеснали очички, нахални усмивки и щръкнали коси. Матилда често ги черпеше с бонбони. Трябваше обаче и да ги наглежда, защото бяха същински крадливи свраки — хитри и бързи. Понякога изчезваше по някоя кокошка, а зеленчуците от градината често не достигаха до кухнята, но Матилда нямаше нищо против, стига да не прекаляваха. Гейбриъл и неговото племе я спасиха от изчезване. Изведнъж бъдещето не й се видя толкова мрачно. Новините за обрата на военните събития означаваха, че за първи път от шест години насам съществува реална надежда войната да свърши.

Блу умря през зимата на 1943 година. Той постепенно отпадаше, като че ли биологичният му часовник започна да изостава. Една нощ заспа на постелката си и повече не се събуди. Матилда го погреба под любимото му дърво уилга. Той беше най-близкият й другар през голяма част от живота й. Макар да знаеше, че неговият дух продължаваше да живее чрез поколението му, той винаги щеше да й липсва.

Сега, когато и Уилга лежеше на плещите й, тя почти не се прибираше вкъщи. Двамата овчари се справяха трудно с фермата, затова тя трябваше да обучи няколко от по-малките момчета на Гейбриъл да се грижат за добитъка на Том. Стадото наброяваше едва около сто глави добитък, но те даваха мляко, сирене и месо, които отиваха за продан. Матилда се надяваше, че до края на войната ще може да види резултата от развъждането на добитъка, защото климатът по тези места беше благоприятен за говедовъдство.

Биковете и овните за разплод бяха държани през цялото време в откритите кошари и се хранеха изкуствено, защото те бяха живата сила на всяка ферма. Сметките от магазина за фураж обаче бяха много големи и Матилда не знаеше докога ще може да ги плаща. Парите от вълната бяха нищожни, нещо естествено, като се има предвид спадът на качеството й. Всяка нощ Матилда прекарваше часове над счетоводните книги и знаеше, че въпреки усилния труд през последните няколко години, те все още живееха ден за ден.