Последният валс на Матилда

— След създаването на сезоните, в началото на пролетта, богинята събрала всички създания. Многобройни групи от тях дошли от дома на северния вятър. Други дошли от дома на южния вятър и на западния вятър, но най-много дошли от изток, от кралския палат на слънчевите лъчи. Слънцето Майка им казала, че нейната работа е завършена и тя отива на по-високо ниво, където ще се превърне в светлина и живот. Тя обещала, че ще им изпрати друго същество да ги ръководи през времето, прекарано на земята, защото им предстояло да се променят, телата им щели да се върнат към земята и животът, който великият Дух — Отец им е дал, нямало да продължи да съществува в земната му форма. Те трябвало да бъдат отведени в Страната на духовете, където със своята светлина щели да напътстват тези, които идвали след тях.

— Слънцето Майка полетяло все по-високо и по-високо и всички животни, птици и влечуги гледали със страх. На земята отново станало тъмно и те помислили, че Слънцето Майка ги е изоставило. Тогава обаче видели зората на изток и започнали да недоумяват, защото не били видели Слънцето Майка да отива на запад. Какво било това, което идвало от изток? Те наблюдавали пътешествието му по небосвода и накрая разбрали, че след лъчистата усмивка на Слънцето Майка винаги ще идва тъмнина и тази тъмнина е време за почивка. Затова те се скрили в дупките и кацнали по клоните на дърветата. Цветята, които били отворили чашките си към слънцето, ги затворили и заспали. Ванджина — духът на реката, плакал ли плакал, като се вдигал нагоре в търсене на светлината, но накрая паднал изтощен на земята и легнал да си почине върху дърветата, храстите и тревата във вид на роса.

— Когато зората се показала, птиците били толкова развълнувани, че започнали да чуруликат и цвърчат, други започнали да се смеят, някои запели от радост. Капките роса се издигнали, за да се срещнат със Слънцето Майка. Това било началото на деня и нощта.

Аборигените станаха от верандата и тръгнаха към колибите, като си говореха тихичко, а заспалите деца се полюшваха на хълбоците на техните майки. Матилда сви внимателно една цигара и я подаде на Гейбриъл.

— Твоята история много прилича на една друга, която ми разказваха като малка — каза тихо тя, — но от твоята уста тя звучи много по-истински.

— Старите трябва да учат децата. Времето на приказките важно. Обиколките част от това.

— Кажи ми защо са толкова важни, Гейбриъл? Защо продължавате да обикаляте? Какво търсите, след като тук имате храна и подслон?

Той я погледна със сериозно изражение.

— Това Майката Земя. Аз съм част от земя. Обикалянето връща обратно на черен мъж неговия дух. Води го в ловни полета и свещени пещери. Говори с предци. Учи.

Матилда допуши мълчаливо цигарата си. От изражението му се досещаше, че няма да й каже нищо повече. Той беше част от древните хора, почти същият, каквито са били те през Каменната ера. Гейб беше и винаги щеше да си остане един ловец, който познаваше земята и навиците на съществата и растенията, които я населяваха. Малцина бели мъже можеха да съперничат на тези негови умения.

Матилда беше виждала как един от по-младите мъже хваща кенгуру с бумеранг, беше наблюдавала как децата ловят скорпиони в огнен пръстен. Засадата на няколко крачки от входа на дупката на вомбата означаваше, че когато ловецът се приближеше, животното се хващаше в капана, докато се опитваше да се скрие в бърлогата си. Последвалата схватка винаги беше ожесточена, защото вомбатът е едно изключително упорито животно.

Гейбриъл й бе показал как да разпознава по драскотините върху кората на евкалиптите, в коя хралупа сред гъстите клони се крият опосумите и как няколко косъмчета сред скалите могат да я отведат до дупката им. Матилда беше очарована от хитроумния начин за събиране на мед. Тя беше гледала в захлас как той закрепва перце към една паяжина, как после го пуска върху пчелата, която смучеше нектар от една цъфнала акация. Повече от час двамата следиха пчелата, която прелиташе от цвят на цвят и после с перцето, което се носеше зад нея, тя се прибра в кошера. Гейбриъл се покатери на дървото и мушна вътре голата си ръка, за да открадне меда. Пчелите явно не го забелязаха и не го нажилиха. Матилда се почувства глупаво, че се криеше зад дървото.

Тя въздъхна и загаси цигарата си. Знаеше, че другите фермери я смятаха за особнячка и беше подслушала по радиостанцията техните догадки за отношенията й с Гейб, но невежеството им не я интересуваше. Гейбриъл и племето му можеха да я научат на много повече неща от някоя ограничена фермерска съпруга, която знаеше единствено да клюкарства.

— Защо нямаш мъж, господарке? — Гласът на Гейбриъл я откъсна от мислите й.

— Не ми трябва мъж, Гейб. Нали имам теб и твоите хора.

Той поклати прошарената си глава.

— Гейбриъл скоро отиде на последна обиколка.

Сърцето на Матилда се преобърна, когато се загледа в него. Той изглеждаше стар, още когато беше малка, но беше неразделна част от заобикалящия я свят и тя не бе забелязала колко е остарял напоследък.