Последният валс на Матилда

На четвъртия ден дъждът постепенно престана и слабото слънце надникна иззад тъмните облаци. По ливадите вече бе поникнал зелен мъх и за няколко седмици първите сочни туфи трева започнаха да се поклащат на вятъра. Животът започваше отначало.

— Къде е Гейб, Една? — Матилда тъкмо се бе върнала от дълга обиколка по пасищата. — Трябва да отиде на северното поле и да поправи оградите. Реката е преляла и коловете са изтръгнати в продължение на около пет километра.

Една погледна към нея от най-горното стъпало на верандата. Съвсем спокойна, тя люлееше бебето си.

— На обиколка, господарке. Духовете пеят за него.

Матилда се олюля от страх и скочи от коня. Въпреки че отчаяно искаше да разбере къде точно е Гейб, тя знаеше, че ако се разкрещи, Една щеше само да мълчи упорито и нямаше да й каже нищо. Силно притеснена и обезпокоена, тя се опита да запази спокойствие.

— Къде е той, Една? Трябва да го намерим бързо.

— Там някъде, господарке — посочи тя към някаква неясна точка в далечината, преди да се насочи с ленива походка към огъня край колибите, който като че ли винаги гореше.

— Чумата да ви тръшне дано! — Матилда рядко ругаеше, но покрай мъжете, с които работеше, беше усвоила доста цветист речник. — Дяволите да ви вземат всички до един! — изкрещя тя срещу мъжете и жените, които не изглеждаха развълнувани от факта, че техният водач умираше някъде накрая на света. — Е, щом вие няма да направите нищо за Гейб, тогава аз отивам сама.

Тя се метна на седлото и препусна в галоп през ливадата към езерото в подножието на Тжаринга. Водата от водопада в планината се събираше в едно малко езеро сред островче от гъсти дървета. Древните рисунки по скалите говореха, че това място е свещено за племето битджара. Матилда се надяваше, че Гейб не е избрал друго място, където да умре. Ако не го намереше там, трябваше да се върне във фермата и да организира мъжете, за да го търсят по-надалеч в пустошта.

Цели дванайсет часа тя претърсва всички свещени места, за които можеше да се сети, но без помощта на хората от племето, нямаше да може да продължи по-нататък. Пещерите бяха празни, езерцата — пусти, и от Гейбриъл нямаше и следа.

Тя обърна коня към фермата, където не знаеха нищо за него и накрая неохотно призна пред себе си, че няма излишни хора, които да прати да го търсят. Ако Гейбриъл не искаше да бъде открит, тя знаеше, че никой бял мъж или жена нямаше да може да го намери.

Аборигените битжара понасяха неговото изчезване стоически. Нямаше смисъл да се обръща за помощ към тях. Не го правеха от мързел, защото те обичаха и уважаваха стария мъж, но част от традицията им беше да не се месят, когато духовете пееха за някой член на племето.

А както самият Гейбриъл каза, не можеш да се бориш с пеенето на духовете.

Три дена по-късно в Чаринга се върна едно момче, което беше ходило в пустошта за ритуалното си посвещаване в редиците на мъжете. Матилда забеляза завръщането му и с подозрение проследи как то отиде най-напред при най-възрастния мъж от племето. Тя не можеше да чуе какво си говорят, но забеляза инструмента, с който възпроизвеждаха подобни на животински рев звуци, затъкнат в торбичката от кожа на кенгуру на кръста му.

— Ела тук, момче — извика тя от верандата. — Искам да говоря с теб.

Момчето погледна въпросително стареца, който кимна в съгласие, и е неохота се приближи до верандата.

— Намерил си Гейбриъл, нали? Къде е той?

— Отвъд Янтабула, господарке. Отишъл е при духовете.

Матилда го погледна с удивление.

— Янтабула е на повече от двеста и четирийсет километра оттук. Как, за бога, е успял Гейбриъл да стигне чак дотам?

Момчето се ухили.

— За три или четири обиколки на луната, господарке. Гейб добър бегач.

Матилда се съмняваше, че Гейб изобщо е способен да тича, но фактът, че е умрял толкова далече от Чаринга, придаваше достоверност на твърдението на момчето.

Тя се обърна при звука от ужасните ридания, които идваха откъм колибите, и двамата се загледаха в изключителната картина, която представляваше Една, паднала на колене край угасналото огнище. Тя се биеше по главата и правеше с нож резки по ръцете си.

— Защо ме напусна, съпруже? — нареждаше. — Защо трябваше да ме напуснеш, съпруже мой? — Тя се наведе, взе шепа пепел от огнището и я размаза по главата и тялото си.

— Какво ще стане с нея? — прошепна Матилда към момчето.

— Едно пълно завъртане на луната и тя ще направи глинена шапчица. Ще я носи четири сезона, после ще я свали, ще измие глината от лицето и тялото си и ще остави шапчицата на гроба на мъжа си. След това ще се обърне към братята на мъжа си за закрила.

Вестта за смъртта на Гейбриъл се разнесе бързо сред племето и мъжете започнаха да рисуват бели кръгове и линии по лицата и телата си. Жените окачиха на шиите им огърлици от пера и кости. Копията бяха заострени, щитовете от кенгурова кожа бяха изрисувани с ярките символи на племето, а главите на всички, с изключение на вдовицата, бяха боядисани с червена боя.