Последният валс на Матилда

Мъжете поведоха бавно и тържествено процесията извън лагера и Матилда, заедно с жените, ги последва. След много часове ходене те стигнаха до обрасло с трева място. Там бяха древните камъни, украсени с тотемните знаци на племето.

Матилда и жените седнаха в кръг на около два километра от мястото, където щеше да се проведе церемонията. Те нямаха право да участват в нея. Жените чуха скръбните, ниски и протяжни звуци от диджериду — аборигенските музикални инструменти. Приспособленията, които издаваха подобни на рев звуци, се въртяха във въздуха, скоро се появиха и облаци прах, вдигани от ритуалния танц на мъжете.

— Бих искала да видя какво става, Дора. Защо не ни позволяват да застанем по-близо?

Дора поклати глава.

— Забранено за жени, господарке. — Тя се приведе към Матилда и прошепна: — Но аз мога да ти кажа какво става.

— От къде знаеш, след като е забранено?

Дора се усмихна широко.

— Като дете се крила, господарке. Видяла какво правят мъже. — Тя вдигна рамене. — Не е много интересно.

— Няма значение — отсече нетърпеливо Матилда. — Кажи ми какво става там?

— Мъже боядисани и облечени в пера, носят копия и инструменти. Те правят музика и танцуват, танцуват. Всеки мъж има в него дух на животно. Той изпълнява танц на неговия дух, танцува като кенгуру, птица, динго или змия, но не говори. Забранено е да говори, за да може този дух да се покаже и да отнесе Гейб надалече, в Страната на сънищата.

Матилда стоя с жените, докато не се стъмни, после се върна във фермата. Церемонията щеше да продължи с дни, а тя имаше много работа. Беше доволна, че поне можа да изпрати Гейб, заедно с хората от племето му. Аборигените бяха смятани за езичници, но днешната им церемония много приличаше на едно ирландско погребение, на което бе присъствала някога — само че аборигените не пиеха и ритуалът бе изпълнен достойно.

Тя изкачи стъпалата на верандата и изведнъж застина на място. На пода лежеше каменен амулет — една чаринга. Не се знаеше кой го бе оставил, но тя щеше да го пази винаги като скъп спомен от Гейбриъл.

Мъжете започнаха да се връщат по домовете си, но много от тях никога нямаше да видят родните си места отново. Освен Били Скуайърс, Том Финли и неговите синове, имаше и други жертви. Местният полицай никога нямаше да излезе от болницата в Сидни. Един шрапнел бе прекъснал гръбначния му стълб и комата щеше да довърши започнатото от врага. Момчето на кръчмаря бе оцеляло, но щеше да куца и да сънува ужасни кошмари през остатъка от живота си. Двете момчета на магазинера бяха загинали в Гуадалканал и родителите им отидоха да живеят в града, където спомените не бяха толкова болезнени.

Уолаби Флатс започна да се променя. Дойдоха нови хора, които се заеха с магазина и кръчмата, старата църква беше ремонтирана, улиците бяха покрити с чакъл, изгради се възпоменателна градинка. В града настъпи оживление, каквото не бе имало в продължение на много години, а заедно с това дойде треската за евтина земя.

Партията на лейбъристите насочи вниманието си към огромните участъци земя, населявани от шепа хора, и реши да даде шанс на хилядите завърнали се от войната мъже, да работят в техни собствени ферми.

Това беше старо решение на проблема с внезапния наплив на съсипани от войната мъже — решение, което беше безуспешно приложено след края на Първата световна война. Та какво знаеха тези мъже за трудностите на фермерския живот или пък за безкрайната битка за оцеляване? Мъжете и жените се бореха с месеци, понякога с години, за да успеят в новото си начинание, но повечето от тях се отказваха и се връщаха в градовете. Пустошта имаше своите методи да отделя мъжете от момчетата и тук оцеляваха само най-силните.

Из цялата страна се чуваше протестен вой, водеха се разгорещени спорове, но правителството не се разколеба и издаде заповед за насилствени продажби на хиляди декари превъзходни пасища.

Едрите собственици на земя усетиха загубата най-силно. Скуайърс загуби двеста и четирийсет хиляди декара от неговите четиристотин и осемдесет хиляди. Била Била — сто и шестдесет хиляди декара, а Нула Нула — сто и осемдесет хиляди.

Когато обявиха примирие, Матилда взе незабавни мерки. Знаеше какво се случи, след като баща й се върна от войната. Ако правителството я принудеше да продаде Уилга, щеше да получи много по-малко, отколкото на свободния пазар.

Тя трябваше да се бори за възможно най-добрата цена, защото въпреки парите, които й изпращаше, Ейприл все още имаше затруднения в Аделаида, пък й отговорността за хиляди декари земя вече й тежеше.

Новият собственик изпрати писмо от Мелбърн, в което пишеше, че не иска кравите, защото ще развъжда коне. Той се съгласи да й даде половината от овцете на Уилга. Матилда знаеше, че има достатъчно трева за всички овце и имаше нужда от овни, които да внесат свежа кръв в стадото. Тази година вълната беше добра, следващата година щеше да бъде дори по-добра.