Последният валс на Матилда

После хвърли бърз поглед към ливадите. Конете бяха затворени зад оградата, далече от дърветата, които се огъваха и поклащаха под полъха на топлия вятър, а гъвкавите им клони метяха сухата земя. Овцете се бяха скупчили една до друга край оградата, застанали с гръб към вятъра, и глупавото им блеене се разнасяше надалече.

Джени знаеше, че тази сцена се е повтаряла много пъти досега и щеше да се повтаря и занапред. Пустошта не се променяше, също както хората, които я населяваха. Те бяха силно, непобедимо племе, жилави и издръжливи като земята и природните сили, с които се бореха.

Прибра се в къщата и сложи яденето на Рипър в една купичка. Апетитът му очевидно не бе засегнат от уплахата. Остави го да яде и отиде до стената, за да разгледа отново акварелите, на които се любуваше всеки ден, откакто бе дошла в Чаринга.

Това беше Чаринга по времето на Матилда. Всеки детайл бе пресъздаден с внимателни щрихи на четката и оцветен в нежни нюанси. Джени беше доволна, че двете с Матилда споделяха една и съща любов към рисуването. Това я караше да се чувства дори по-близка с жената, с която не бе се срещала, но имаше щастието истински да познава.

Тя свали картините от стената, прибра ги грижливо в една щайга и нареди плътно върху тях нейните навити на рула платна. Сложи също скицниците, маслените бои и четките, зави всичко с опаковъчна хартия и го завърза с канап. Щеше да ги вземе в Сидни, не само като спомен за това, което можеше да има, но и като реално доказателство за живота на една жена и постигнатото от нея в едно малко кътче от Нов Южен Уелс.

„Още един ден — помисли си с тъга, докато оглеждаше притихналата къща. — Един-единствен ден и всичко това щеше да се превърне само в спомен.“ Ядоса се на себе си и почувства нужда да поговори с някого, затова отиде да потърси Даян.

Тя лежеше върху завивките, нощната лампа разсейваше сумрака с жълтата си светлина, дневниците бяха пръснати по леглото. Даян спеше, смръщила чело, устните й помръдваха в синхрон с това, което явно сънуваше.

Джени затвори вратата и се върна в нейната стая. Оставаха й още няколко страници. Реши да прекара утрешния ден в езда, за да може да си вземе сбогом със земята, която бе заобичала с течение на времето.

Матилда беше понесена от прилива на ентусиазъм на Фин.

— Мисля, че трябва да изчакаме малко, Фин — запротестира тя. — Можеш да си промениш решението.

— Не, няма — отговори решително той. — Освен това няма причина да чакаме повече, Моли. Бог ни е свидетел, че сме чакали достатъчно дълго, докато се намерим един друг.

— Хайде тогава да отскочим до гражданското в Броукън Хил — предложи тя. — Не искам да ставам обект на хорското внимание и клюки, освен това в църквата ще се чувствам като някакъв лицемер.

Фин я прегърна и я целуна по огненочервената коса.

— Аз не се срамувам от това, което правим, Моли. Не виждам защо да не получим божията благословия и ако зависеше от мен, щеше да ни види целият свят. Само ти, аз и обетът, който ще си дадем, имат значение — нищо друго.

Матилда го погледна, без да е напълно убедена. Беше прекарала дълги години в опити да спре слуховете и клюките, предавани от уста на уста, но решителността на Фин й пречеше да предотврати пропукването на тази защитна стена, градена с толкова усилия.

Отец Райън беше остарял. Дългото му слабо лице беше набраздено от бръчки, които говореха за натрупаната с годините умора, някога тъмната му коса сега имаше металносив цвят. Мулето бе вече заменено с кола, но годините на обикаляне из принадлежащата му енория бяха взели своя дан.

Когато Матилда и Фин му казаха за какво са дошли, той се усмихна.

— Радвам се за вас двамата — каза той с мекия си ирландски акцент, който почти не се бе повлиял от австралийския носов говор. — Знам, че животът не е бил лесен за теб, Матилда, и за мен ще е чест да водя сватбената церемония.

Тя погледна към Фин и той хвана ръката й. Той правеше всичко по силите си, за да я окуражи, но независимо от усилията му, тя се чувстваше неловко в присъствието на отец Райън.

Отец Райън прелистваше страниците на бележника си.

— Толкова много сватби имаме след края на войната — въздъхна щастливо той. — Тази събота ще обявя, че ще се жените, а церемонията може да се състои след четири седмици. — Той погледна към тях. — Така добре ли е?

Матилда и Фин размениха погледи и той стисна силно пръстите й.

— Не може ли да е по-рано, отче? — попита.

Отец Райън ги погледна строго над рамките на очилата и Матилда се изчерви.

— Не е това, отче — бързо каза тя. — Просто не разбираме защо трябва да чакаме. Това е всичко.

Дланта й беше мокра й стените на стаята я притискаха сякаш от всички страни. Направи грешка, че дойде тук. Грешка бе да си мисли, че може да се изправи пред свещеник след това, което баща й направи с нея.

— Майка ти те възпита като добра католичка, Матилда — смъмри я той. — Не бих искал да си мисля, че ще сключиш брак с грях на душата си.

Матилда си помисли, че на душата й лежат повече грехове, отколкото той би могъл да си представи, и стисна ръката на Фин за подкрепа.

Той се приведе напред.