Последният валс на Матилда

— Не. — Тя си поемаше дъх. — Не, не, не.

Въпреки желанието си да забрави за надписа върху гърба на снимката, той я привличаше.

„На добър час, сине. Мама и татко.“

Матилда преглътна с мъка и се насили да мисли логично. Вероятно бе някакво съвпадение, тя просто прекаляваше с драматизма. Пег и Албърт са си родили собствено дете, сменили са си имената и са се преместили в Тасмания. Разбира си, че беше така. Съвсем логично.

Гласът на Фин прозвуча в главата й.

„Мама ми каза, че съм бил осиновен. Това обяснява защо баща ми никога не е показвал, че ме обича.“

— Това нищо не означава — промълви Матилда в тишината на стаята. — Те са го осиновили в Таси. Чиста случайност е, че е дошъл точно тук.

Тя седна на пода в детската със снимката, прилепена до гърдите й, и се опита да се успокои. Само си въобразяваше разни неща. Жените в нейното състояние често проявяват разни странности.

Погледът й падна върху купчината писма. Тя ги прегледа набързо и видя, че повечето са от приятели, бойни другари, фермери и търговци на коне. Матилда започна да вярва, че наистина се е объркала.

После намери писмото от Пег.

Беше написано нечетливо и неграмотно, очевидно предназначението му е било да бъде прочетено след смъртта й. Думите заиграха пред очите на Матилда, техният смисъл достигаше до съзнанието й с неумолимостта, с която се забиваха пироните в ковчег.

„Скъпи сине,

Това е най-трудното писмо, което някога съм писала, но ти трябва да научиш истината и сега, когато мен ме няма, надявам се, ще ми простиш за това, което направих. Поемам цялата вина, баща ти няма нищо общо с това — съдбата ми предложи тази възможност и аз я използвах.

Майка ти беше дете, когато ти се появи на бял свят, без бъдеще и без мъж, който да се грижи за нея. След като те роди, тя се разболя и когато те поех в ръце, знаех, че не мога да те оставя.

Аз те откраднах, Фин. Взех те от онова онеправдано дете и ти дадох най-доброто, на което бях способна, защото знаех, че тя няма да може да се грижи за теб, дори и да искаше — а аз се съмнявах, че тя би искала. Променихме фамилията си на Макколи, но ти няма да намериш никакви документи и по-добре да не знаеш откъде си. Тя мисли, че си умрял при раждането, Фин. Господ ще ми прости за лъжата. С Бърт не можехме да имаме деца и когато те видях, разбрах, че така е било писано да стане.“

Матилда почти онемя от шока и ужасът се върна с пълна сила. Ръцете й се отпуснаха безсилно надолу, удариха се в кутията и нещо блестящо изпадна на пода.

Тя го вдигна и го остави да се люлее като махало на слънчевата светлина. Златото и емайлът блестяха, докато гледаше като хипнотизирана.

Хвана, фино изработеното сърце, опипа инициалите на задната страна и замръзна. Затаила дъх, отвори мъничкото капаче и погледна двете снимки — разбра, че няма никаква грешка.

Медальонът на майка й бе изчезнал по мистериозен начин преди години, но сега се появи отново в Чаринга, за да я преследва.

Матилда се изправи на крака и усети тежестта на бебето в корема си.

— Това е невъзможно — промълви тя. — Невъзможно.

Тишината я притисна. Денят помръкна, стори й се, че чува гласа на Пег.

„Бебето ти умря. Бебето ти умря. Бебето ти умря.“

Матилда си запуши ушите и излезе от стаята, като залиташе. Краката й сами я поведоха към неизбежното пътуване, което не искаше да предприема, но знаеше, че е длъжна да направи — през кухнята и навън на верандата. Същият кошмарен път бе извървяла и преди години, кошмар, от който още не се бе събудила. После навън на двора и през бялата вратичка на гробището.

Падна на колене в мократа трева и погледна малкия мраморен кръст, купен с първите спестени пари. Роклята прилепна по тялото й като нейна втора ледена кожа. Тя започна да разравя пръстта с ръце, без да забелязва нищо около себе си, като шепнеше една отдавна забравена молитва от детството си.

— Света Богородице, ти, благословена сред всички жени, моли се за греховете ми.

Ръцете й работеха бързо, разравяха тежката, мокра пръст, хвърляха я настрани, докато не стигнаха до малкия грубо скован ковчег.