Последният валс на Матилда

Тя се разсмя и започна да го умолява да я пусне на земята.

— Защото исках да съм сигурна — отговори останала без дъх. — На моята възраст това ми се струваше направо невъзможно.

Той започна да я целува нежно, после все по-страстно.

— Скъпото ми момиче — шепнеше срещу устните й, — обещавам ти, че нашето дете ще има най-хубавата ферма в Нов Южен Уелс и най-любящите родители. О, Моли, Моли, това е най-големият подарък, който можеше да ми направиш.

Матилда не можеше да си намери място от щастие. Все още не вярваше, че е бременна и често слагаше ръка на корема си, за да се увери, че не сънува. Копнееше времето да мине по-бързо и едновременно с това ценеше всяка минута от това чудо.

Непрекъснато си повтаряше, че е голяма щастливка — толкова обичана и желана след годините на самота. На детето нямаше да му липсва нищо. Двамата с Фин щяха да го обичат и да се грижат за него, то щеше да расте силно и здраво сред чистия въздух на Чаринга и Уилга.

Бебето щеше да се роди през зимата. Стригането на овцете почти бе приключило. Матилда влезе в последните шест седмици от бременността и почувства, че влажното и горещо време все повече изцежда силите й. Навън валеше и реката можеше всеки момент да прелее. Фин бе отишъл с овчарите да съберат стадото и да го закарат на по-високите пасища, после щеше да отиде до Уилга, за да се увери, че фермата е готова да посрещне зимата.

Матилда се движеше с мъка из къщата, тежестта на бебето правеше горещината още по-непоносима. Искаше да довърши ремонта на детската стая, която Фин пристрои от едната страна на къщата и въпреки че той не й позволяваше да работи, смяташе да го изненада.

Освен това се ядосваше на себе си, че е станала отпусната и ленива и по цял ден не прави нищо. Време бе да се заеме с някаква работа.

Матилда напълни една кофа с вода, взе ножа за рязане на хартия, за да изстърже с него напукания лак, приготви парцали за бърсане и паста за полиране на мебели и се отправи с тромави стъпки към детската стая. Тя бе малка и светла, с голям прозорец с изглед към ливадата, и ухаеше на скоро отсечено дърво. Тя бе боядисала стените в бяло и искаше да изрисува над детското креватче, което Фин скова преди няколко седмици, малък стенопис на Чаринга. Стенописът щеше да е изненада и тя бе доволна, че Фин ще се забави достатъчно, за да има време да го довърши. Суетенето му и прекомерните грижи щяха само да й пречат.

Фин бе донесъл от Уилга скрин и гардероб, който Матилда искаше да почисти, преди да започне да рисува. Всичко за бебето трябваше да е изрядно подготвено. Тя разбираше, че това почти натрапчиво желание да чисти и лъска, е част от майчинските й инстинкти, също като при дивите животни в пустошта.

С помощта на парцали и топла вода избърса дъното на гардероба и застла рафтовете с хартия, като си тананикаше със затворена уста. След това полира дървото, докато то не заблестя и отстъпи назад, за да му се полюбува. Мебелите на Фин бяха виждали и по-добри времена. Не ги бе поглеждала, откакто Фин ги донесе, заета с ежедневната неразбория около стригането на овцете. Видът на лъснатия гардероб й се понрави и тя се зае със скрина.

Като отваряше горното чекмедже, нещо издрънча, после се чу шум от падане на предмет. Каквото и да бе това, Фин очевидно го бе забравил. Сега то падна под дъното на най-долното чекмедже.

Тя извади едно по едно всички чекмеджета и ги остави настрани на пода. Коленичи и като сумтеше и пуфтеше, мушна ръка и заопипва прашното дъно. Големият корем й пречеше да надникне вътре.

Пръстите й напипаха нещо хлъзгаво и студено. Приличаше на тенекиена кутия. Тя я измъкна и задъхана започна да я разглежда. Беше дълга кутия от маслени сладки, изрисувана с шотландско каре и герба на Шотландия.

Матилда я разклати и отвътре нещо се плъзна и задрънча. Заинтригувана, тя мушна ножа в цепката под ръждясалия капак.

Вместо сладки вътре имаше няколко писма, изрезки от вестници и снимки. Тя остави писмата и заразглежда снимките. На едната Фин стоеше пред къщата в Миндър, усмихнат и горд в ученическата си униформа.

Матилда се усмихна и целуна снимката. Как щеше да го дразни, когато се прибереше в къщи. Тези колене!

Погледна втората снимка и бебето в корема й ритна силно. На нея Фин стоеше между двама души, които тя не можеше да обърка с никои други.

— Това е невъзможно — възкликна тя.

После отвори очи и прочете некролозите във вестника. Вярно беше.

И все пак в това нямаше никакъв смисъл. Откъде Фин би могъл да познава Пег и Албърт Райли, когато е бил ученик? Нали двамата бяха заминали за Куинсланд?

Лицата им се замъгляваха и после отново се проясняваха, докато в мислите й се рояха най-невероятни предположения. Спомняше си гласа на Пег и последните думи, които чу от нея. Те ечаха в главата й, изпълваха стаята, къщата, носеха се над ливадите, летяха през годините.

Тя обърна снимката, но не можеше да прочете надписа — не можеше изобщо да се съсредоточи. Не желаеше да го чете — искаше да върне времето назад — да забрави за снимката. Тя не можеше да съществува. Не и тук в Чаринга. Не и в скрина на Фин.