Последният валс на Матилда

Фин беше на двайсет и четири години. Фин беше на двайсет и четири години.

Тази мисъл не излизаше от главата й, докато се молеше безгласно:

— Света Богородице, моли се за нас. Прости ни. Моля те, Господи, прости ни!

Дъждът и сълзите я заслепяваха, докато се мъчеше да изрови сандъчето. Зарови пръсти в калта, сграбчи грубите дървени ръбове, като се бореше да го измъкне от лепкавата пръст, която сякаш не искаше да го пусне.

Матилда не обръщаше внимание на режещата болка в корема и изпочупените нокти. Не забелязваше треските и дъжда. Трябваше да се увери с очите си, да разбере какво е заровено в гроба преди двайсет и четири години.

Ножът за рязане на писма се мушна между ръждясалите пирони, чу се страшно изскърцване, разлетяха се трески и капакът се отвори. Матилда погледна вътре.

В сандъчето нямаше нищо друго, освен една голяма тухла.

Тя седна на земята с ковчежето в скута. Онемяла. Мъртва за всичко наоколо. Само ако дъждът можеше да отмие ужасния грях, който бе извършила. Да можеше да се слее със земята и да изчезне. Да можеше да не чувства нищо до края на живота си и да потъне в забрава.

За съжаление това не можеше да стане, защото силната болка, която я стискаше като в менгеме, започна да приижда на вълни и накрая те я извадиха от унеса й и я принудиха да се раздвижи. Без да изпуска малкия ковчег от прегръдките си, тя започна да пълзи към къщата. Невинното й детенце идваше на бял свят и тя не можеше да го спре.

Глава 20

Джени остави дневника да падне на земята, без да обръща внимание на сълзите. През цялото време е имала право. Чаринга е прокълната. Нищо чудно, че духът на Матилда витаеше в къщата. Нищо чудно, че валсът зазвучаваше всеки път, когато обличаше роклята.

Седна на леглото, потънала в скръб по Матилда и Фин, и стисна медальона, който висеше на врата й. Матилда сигурно е умряла, но какво е станало с Фин? Хлипанията изведнъж престанаха. Ами детето? Истинският наследник на Чаринга.

Тя изтри сълзите от лицето си. Трябваше да намери отговор на въпросите си. Фин нарочно е оставил дневниците на Матилда. Искал е да бъдат прочетени.

— Но от кого? — прошепна тя. — Дали не си се надявал, че вашето дете ще намери някак пътя към Чаринга и ще разбере истината?

— Сама си говориш, а? Май нещата не вървят на добре?

Гласът на Даян я изтръгна от мислите й. Тя си издуха носа и се опита да се успокои. Знаеше, че лицето й е пребледняло, а клепачите подути.

— Какво има? — Даян седна на леглото до нея и я прегърна през раменете.

— Матилда се е оженила за Фин. — Гласът й трепереше и очите й отново се напълниха със сълзи.

Даян сви рамене.

— И какво от това? — Тя хвърли един проницателен поглед към Джени и се усмихна широко. — Не ми казвай, че изведнъж си станала сълзлива и сантиментална. Джен, ти ме изненадваш?

Джени се отдръпна.

— Ти не разбираш — каза дрезгаво тя и се опита да изтрие бликналите сълзи. — Фин е бил син на Матилда.

Тъмнокафявите очи я погледнаха с изненада. После Даян подсвирна леко.

— Е, това се казва новина — въздъхна тя.

Джени вдигна дневника и го подхвърли към Даян.

— И това не е всичко, Даян. Те са имали дете. Питър не е имал права над Чаринга. Нито пък аз. — Тя смачка носната си кърпичка на топка и с треперещи ръце свали медальона от шията си. — Дори това не е мое. То е било на Матилда, а преди това на майка й. Нищо чудно, че духът й ме преследва от деня, в който взех дневниците.

Даян не обърна внимание на дневника.

— Това са глупости, Джен. Питър е имал пълното право да купи фермата, след като е била обявена за продажба. Детето сигурно не я е искало. И кой може да го вини, със семейна история като тази? Хайде, стегни се. Не се оставяй всичко това да те извади от равновесие. Тези дневници само те разстройват и разпалват и без това развитото ти въображение.

Джени поклати глава, замислена над думите на Даян. Нещо не беше наред. Имаше толкова неизяснени моменти и след като се чувстваше така съпричастна с Матилда, трябваше да доведе нещата докрай и да разбере цялата истина.

Тя грабна дневника, отвори на последните страници и го подаде на Даян.

— Прочети това и ми кажи какво мислиш.

Изражението й явно убеди Даян, че няма смисъл да спори с нея. Даян започна да чете. Когато свърши, затвори тетрадката и остана смълчана. Джени почти загуби търпение.

— Мисля, че цялата история е твърде трагична и трябва да бъде погребана — каза накрая тя. — Детето може да е умряло или пък да е решило да продаде Чаринга. Нека не правим драма от това. Що се отнася до медальона… — Тя го взе от Джени и опипа финия филигран. — Питър вероятно го е намерил тук, когато е уреждал покупката на Чаринга и е решил, че ще го харесаш.

Джени започна да се дразни от думите на Даян.

— Не можеш ли да разбереш? — избухна тя. — Дневниците са били оставени нарочно. Така трябва да е било — пое си дъх тя. — Ако детето е живо, защо ще ги оставя тук? Защо не ги е унищожило?

— Джен — каза предупредително Даян, — не се забърквай отново в тази каша.

Джени стисна ръцете й, искаше й се да накара Даян да погледне на нещата от друг ъгъл.