Последният валс на Матилда

Свещеникът замълча, потънал в спомени. Тишината на стаята бе нарушавана единствено от хъхренето в гърдите му.

Горещи сълзи се търкаляха по вцепененото лице на Джени, но непреодолимата нужда да разбере всичко бе по-силна от нея.

— Продължавайте, отче — подкани го тя. — Разкажете ми всичко.

— Фин прочете дневниците. — Той я погледна със слепите си очи и се опита да седне. — Фин беше богобоязлив, добър човек, но четенето на дневниците толкова скоро след смъртта й го подлуди. Това бе най-черният момент в живота му. Много по-жесток от което и да е бойно поле. Той ми разказа всичко. Няма по-ужасна гледка от един опустошен човек с прекършен дух. Нищо не можех да направя, освен да се моля за него.

Картината, предизвикана от тези думи беше непоносима. Джени напрегна всичките си сили, за да се овладее. Ако се оставеше на мъката, нямаше да може да се съвземе никога.

Старият свещеник се облегна на възглавниците, гласът му пресекваше от вълнение.

— Никога преди това не се бях чувствал толкова безпомощен. Разбирате ли, Фин не можеше да повярва, че Бог ще му прости. И точно това го сломи.

Вратата се отвори и на прага застана монахинята с кръстосани ръце и мрачно изражение. Джени я изгледа свирепо — искаше да я прогони — трябваше да чуе края на историята независимо от болката, която й причиняваше.

— Време е да си вървите. Не искам да разстройвате отеца.

Отец Райън изглежда че почерпи отнякъде вътрешна сила.

Той се изправи на възглавниците и изкрещя:

— Затвори тази врата и ме остави сам с посетителите ми!

Строгото изражение бе заменено от объркване.

— Но, отче…

— Нищо, жено. Трябва да обсъдя нещо важно. Сега върви. Върви.

Монахинята ги изгледа с едва потиснат гняв, изсумтя и затвори вратата малко по-рязко от обичайното.

— Тази никога няма да се научи на смирение — промърмори той и хвана Джени за ръката. — Докъде бях стигнал? — Гърдите му свиреха, докато се опитваше да събере мислите си.

Джени не можа да му отговори. Тя бе напълно объркана и не можеше да повярва, че това се случва с нея.

— Финбар те държа с часове в прегръдките си. Надявах се, че това ще му помогне да се успокои, но Матилда му бе оставила писмо, в което му пишеше да те махне от Чаринга и той отчаяно искаше да постъпи правилно.

Свещеникът погали ръката й и се усмихна.

— Той те обичаше много, Дженифър. Надявам се, че това ще ти донесе утеха.

Джени стисна ръката му. Така си помагаха взаимно. Думите му наистина смекчиха до известна степен болката, предизвикана от думите му през последните няколко минути.

— Да, отче — промълви накрая тя. — Мисля, че сте прав. — Тя преглътна сълзите си и седна изправена. — Обаче искам да знам какво е станало после!

Свещеникът въздъхна и една сълза бавно се търкулна по хлътналата му буза.

— Баща ти написа завещание и аз му станах свидетел. Той говори с един от управителите на Австралийската банка в Сидни да учреди попечителство над Чаринга, докато не навършиш двайсет и пет години. После въпреки съветите ми назначи управител в Уилга.

Той сграбчи още по-силно ръката на Джени и тя се приведе към него — страхуваше се от това, което й предстоеше да чуе, но знаеше, че трябва да разбере какво точно е искал баща й за нея.

— Нямах представа какво е намислил, Дженифър. Ни най-малко. Той не искаше да ме послуша. Дори и свещеник не би могъл да го вразуми. Аз се провалих и като свещеник и като човек. Нищо друго не бих могъл да сторя, освен да стоя отстрани и да го гледам как унищожава всичко, което той и майка ти бяха създали помежду си.

— Да унищожава? Имате предвид, че е искал да унищожи Чаринга? — Джени се приведе напред, махна един кичур бяла коса от сбръчканото му чело и избърса сълзите му.

— Не. — В гласа на свещеника се прокрадна горчивина. — Той искаше да я запази за теб. Фин унищожи себе си. Разби живота ти и изгори всички мостове към възможността да ти създаде дом.

— Как го направи, отче? — прошепна Джени, като предчувстваше какъв ще бъде отговорът.

— Той реши да те отведе във Валуна, в сиропиталището на Милосърдните сестри, където самоличността ти щеше да бъде прикрита под ново име. Единствената ти връзка с Чаринга бе медальонът на майка ти. Остави го на съхранение при монахините. Опитах се да го спра, но нищо не можеше да промени решението му. Трябваше да гледам как те откарва с колата, сложена в една кошница на предната седалка до него. — Отец Райън подсмръкна и издуха носа си. — Само ако знаех какво е намислил, щях да намеря начин да го спра. Но колкото й да премислям нещата сега, нищо не бих могъл да променя. — Гласът му заглъхна в тишината.

Значи така Питър е намерил медальона. Неговите проучвания са го отвели в сиропиталището във Валуна. Джени погледна свещеника и очите й отново се напълниха със сълзи. Той беше стар, изморен и бремето, което бе носил, го бе изтощило. Тя седна на стола, без да пуска ръката му, и се опита да си представи това последно пътуване с баща си. Какви ли кошмарни мисли са минавали през ума му? Как е могъл да я остави, като е знаел, че няма да я види повече?

Гласът на свещеника я стресна и я върна към безрадостната действителност.