Последният валс на Матилда

Мъжете се втурнаха да се въоръжават с брадви, кирки и лопати. Брет затвори Рипър в къщата, после изкара стария джип 4х4 изпод навеса. С него можеше да пътува през каменистите участъци, а най-прекият път до Нула Нула беше през пасищата, през Уилга и после на юг. Липсата на камионетката беше направо безобразие. Само да се върнеше надутата г-жа Сандърс, тогава щеше да й даде да се разбере!

А ако наистина се ядосаше много, щеше да я сложи на коленете си и хубавичко да я напляска.

Десетте доброволци натовариха отзад лопати, чували от зебло, мехове с вода и пушки, а после се качиха в джипа. Гласовете им звучаха високо и развълнувано, те се шегуваха и се смееха за предстоящото, но Брет знаеше, че всеки от тях прикрива ужаса си зад маската на показната храброст. Брет натисна докрай газта и джипът потегли рязко в облак от прах.

Светкавица озари земята и потъмнялото от черни облаци небе. Докато летяха с бясна скорост през пасищата, Брет видя как светкавицата лизна върховете на евкалиптите и се прехвърли от облак на облак по билото на хълма към долината.

Смоуки Джо беше прав. Този пожар беше наистина мръсен. Ако така изглеждаше по краищата, по на юг със сигурност щеше да е още по-лошо.

В джипа имаше радиостанция и Брет поддържаше връзка с Нула Нула, за да следи придвижването на пожара.

— Става гадно, приятелю. — Смоуки Джо не можеше да си поеме дъх. — Раздели се на две и се насочи към вас от юг и изток. Нула Нула е обградена.

— Добре ли си, Смоуки? — извика Брет, за да заглуши на двигателя.

— Семейството ми е добре, но стадото ми е унищожено. Загинаха и няколко от моите хора. Тръгваме към Уилга. Ще се видим там.

Брет се загледа мрачно през предното стъкло. Виждаше огромния стълб дим в далечината и яркооранжевите езици на огъня, който пълзеше през горичката в края на Уилга. От храстите излизаха стада кенгура, игуани и вомбати и бягаха панически от пламъците, без да се пазят от гумите на джипа. Ята от птици пляскаха с криле и надаваха неистови крясъци в небето, коалите тичаха с големи подскоци през сухата трева, загубили ориентация поради шума и дима, а малките им се клатушкаха върху гърбовете им. Сякаш всичко живо наоколо бягаше нанякъде.

Най-после Брет натисна спирачки и изгаси двигателя на джипа пред къщата в Уилга.

Управителят Кърли Матюс излезе да ги посрещне. Беше небръснат, лицето му бе почерняло от дима и нашарено от струйките пот, а очите му бяха почервенели.

— Хората ми са разпръснати в редица в най-далечния край на Уилга. — Той свали шапката си и избърса челото си с една мръсна кърпичка. — Не знам дали ще можем да удържим положението. — Умората личеше в гласа му. — Почти излиза от контрол.

— Изкопахте ли ров? — Брет обходи с поглед стелещите се облаци, които се приближаваха с всяка изминала секунда.

Кърли кимна.

— Изкопахме ров, но огънят скача по върховете на дърветата по-бързо, отколкото можем да ги отрежем. Хвани твоите хора да започнат да секат онази редица там. Ако ги отсечем и ги хвърлим назад в огъня, може и да забавим хода му. Това е последната ни възможност да се защитим.

Брет проследи показалеца на Смоуки. Отсичането на няколко дървета нямаше да помогне много. Огънят пълзеше като змия по сухата трева, поглъщайки лакомо всичко по пътя си.

— Чухте човека — извика той към мъжете, които слизаха от джипа. — Вървете!

Брет се обърна и потупа Кърли по рамото. — Добра работа си свършил, приятелю, но по-добре да сме готови да се изнесем бързо оттук. — Брет нарами брадвата, взе един от конете и препусна към пожара.

Огънят представляваше грамадна приливна вълна от червено и оранжево, сиво и синьо, висока почти до небето, ревяща като агонизиращ звяр. Стелеше се гъст пушек и Брет завърза кърпа около носа си, за да не се задуши. Ако отсечаха дърветата от тази страна на имота и ги хвърлеха обратно в огъня, ако разширяха рова, тогава може би — ако имаха време — можеха и да спасят Уилга.

Той скочи от коня и го спъна. Не искаше животното да се паникьоса и да препусне право към огъня — можеше да се наложи да го използва за бягство назад.

Брет се присъедини към мъжете, които, подредени в редица, въртяха умело брадвите. Друга група започна да разширява рова. Острието на брадвата се забиваше методично в дървесината, Брет набра сила и скорост и не след дълго дървото се срути на земята.

После се премести към следващото. Сечаха. Издърпваха отсеченото дърво. Преместваха. Сечаха. Издърпваха. Преместваха.

Потта щипеше в очите им. Пушекът се просмукваше през саморъчно направените маски и предизвикваше кашлица, но не трябваше да спират, не и сега.

Мъжете се придвижваха мълчаливо, мрачни и неумолими като самата стихия, с която се бореха, докато и последното дърво не бе отсечено и прочистено. Вече бе твърде късно да ги хвърлят обратно в огъня. Той беше съвсем наблизо. Хората започнаха да разширяват рова с кирки, лопати и голи ръце.