Последният валс на Матилда

— Върнах се в Уолаби Флатс, но съвестта ме измъчваше и за пръв път през целия ми съзнателен живот, вярата ми ме напусна. Що за свещеник бях, след като не можех да намеря точните думи, за да облекча страданието на един човек? Що за мъж бях, след като не знаех какво е да обичаш жена — или какво е да си принуден да вземеш решение за детето си? Бях се провалил и като свещеник и като човек. Прекарах много часове на колене, но молитвите за първи път не ми донесоха душевен мир.

Джени усети как стомахът й се сви конвулсивно, докато чакаше старият свещеник да изрази с думи това, от което се страхуваше.

— Писах до сиропиталището и те ми отговориха, че си пристигнала и баща ти е уредил да получават ежемесечна сума, за да не ти липсва нищо. На многобройните ми въпроси за теб, те отговаряха само, че си добре и растеш. Поддържах с тях редовна кореспонденция, но от писмата им не можех да науча много. Разбираш ли, детето ми, чувствах се отговорен за теб. Ако вярата ми бе по-силна, можех да спра баща ти да не извърши най-големия грях.

„Ето сега ще го каже. Не искам да слушам. Не искам да повярвам — и все пак е неизбежно.“

— Фин изчезна, малко след като те остави във Валуна. Помислих си, че е отишъл на обиколка, за да се опита да възвърне равновесието си далеч от всички. Донякъде изпитах облекчение, защото очаквах нещо по-страшно…

Искрицата надежда угасна при следващите му думи, които описваха жестоката действителност.

— Няколко овчари го намерили в пустошта и извикали полицията. За щастие имах известни връзки. След като установиха самоличността му, успях да убедя полицаите да не разгласяват случая. Не беше трудно. Овчарите само преминаваха от тук, а полицаите не проявиха голяма заинтересованост — те не бяха местни. — Той я погали по ръката, сбръчканото му лице изразяваше загриженост за нея. — Знаех, че един ден ще се върнеш, Дженифър, и не исках бъдещето ти да бъде опетнено от случилото се, но предполагам, че ти вече си се досетила за това, нали?

— Да — каза тихо тя. — Просто исках да го чуя от вас. По-добре да знам цялата истина, за да няма никакви съмнения.

— Той извърши нещо ужасно, Дженифър. Смъртен грях според каноните на църквата, но като човек, аз го разбирах. Отишъл с колата надалеч в храсталака и се застрелял с пушката. Полицаят каза, че е престоял там повече от шест месеца, преди да бъде открит, но аз знаех точно кога го е направил. Трябва да е било в деня, когато те е оставил в сиропиталището. Планирал е всичко предварително.

Джени си представи самотата на последните часове на баща си, страданието и мъката, които са принудили този нежен, вярващ човек да отиде накрая на света и да обърне пушката срещу главата си. Тя закри лицето си с ръце и се отдаде на мъката.

Плачеше не само за себе си, а и за родителите си, които бяха платили такава жестока цена заради любовта си. Плачеше и за свещеника, който бе понасял бремето на безверието си в това безрадостно място, където щеше да дочака края на дните си, без да знае какво би могъл да направи, за да предотврати тази ужасна трагедия.

— Отец Райън, искам да вярвате, че нищо повече не бихте могли да сторите. Аз се върнах в Чаринга силна и здрава и, благодарение на дневниците на майка си, знам, че родителите ми са ми желали само доброто. Чрез вас и дневниците ги заобичах и разбрах защо животът ми е започнал по този начин. Няма защо да се чувствате виновен и съм сигурна, че Бог ви чака с отворени обятия. Вие сте добър и мил човек. Бих искала да има повече хора като вас. Бог да ви благослови. Благодаря ви.

Тя се наведе над леглото и го целуна по бузата, преди да го прегърне. Сълзите им се смесиха. Той беше толкова крехък и тя искаше да може да го утеши, но разбираше, че опрощението за него би могло да дойде само след възвръщане на вярата му.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас, отче? Имате ли нужда от нещо?

— Не, детето ми — прошепна с мъка той. — Сега, когато знам, че тази трагедия има добър край, мога да умра в мир. Бихте ли помолили на излизане сестрата да доведе отец Патрик при мен? Мисля, че е време за последната ми изповед.

Дженифър сграбчи ръката му.

— Отче, не се предавайте сега. Аз ще остана в Броукън Хил и ще идвам да ви виждам всеки ден. Ще ви нося плодове и малки лакомства, ще държа сестрата далеч от вас. Ще направя всичко, което зависи от мен.

Свещеникът се усмихна. Усмивката му бе нежна и мила.

— Не, детето ми. Животът е един кръговрат и ти си се върнала там, където ти е мястото. Всички ние един ден се връщаме. А сега върви, живей живота си, и остави стареца с неговия изповедник.

Джени целуна сбръчканата ръка.

— Тогава довиждане, отче. Бог да ви благослови.

— Бог да те благослови и теб, дете — прошепна той и се отпусна на възглавниците. Очите му се затвориха и лицето му се проясни.

— Нали не е…?

— Не, Даян. Той само спи — каза тихо Джени.

— Хайде, вие двете, да тръгваме — прошепна Хелън. — Аз ще потърся онзи цербер, а вие ме изчакайте в камионетката.