Последният валс на Матилда

Брет вдигна очи и видя, че Смоуки Джо работи до него. Очите им се срещнаха за миг, после двамата наведоха гърбове и продължиха да копаят. Думите нямаше да ги спасят или да върнат мъртвите — а само решителността и издръжливостта им.

Светкавица облиза сухите клони на един евкалипт на няколкостотин метра от тях. Пламъкът пробяга като гореща алчна синя линия надолу по белия дънер към тревата в основата му и за няколко секунди дървото беше обхванато от пламъците. Те избухнаха и разпръснаха множество искри, които лумнаха около короната на евкалипта и в следващия миг станаха по-високи от човешки бой. Пламъците плъзнаха по тревата, изградиха огнена стена, която ставаше все по-висока и по-висока и препускаше право към тях.

Брет и мъжете изскочиха от рова и започнаха да удрят по пламъците с лопатите. Очите им смъдяха от дима, гърлата им изгаряха. Горещината изсушаваше стичащата се пот, опарваше веждите им и пърлеше космите по гърдите и ръцете им.

— Да се махаме! Огънят се обръща!

Брет вдигна поглед и видя, че огънят почти ги е обкръжил. Конят въртеше ужасено очи, опитваше се да се освободи от букаите, които го спъваха, ушите му бяха прилепени към главата. Смоуки Джо продължаваше да удря с лопатата по пламъците.

— Хайде — изкрещя Брет, за да надвика рева от бушуващата стихия.

Възрастният мъж се вцепени и Брет видя, че е парализиран от страх. Той го хвана за ръката и го задърпа тичешком към коня. Пламъците се виеха около краката им, жегата изгаряше гърбовете им.

Смоуки Джо се спъна и падна. Остана да лежи, като дишаше тежко, а косата му се сгърчи от горещината.

Брет го дръпна и го метна през рамо. Успя да стигне до коня и да го освободи от букаите. Стовари Смоуки, без да се колебае, върху седлото, после седна зад него и обърна коня към прохода между пламъците.

Животното тъпчеше с копита на едно място, изправяше се на задните крака с прибрани уши и подбелени очи.

Брет дръпна юздите и заби пети в корема му. В следващия момент конят реагира на силното шибване по задницата му и се устреми към пламъците.

Огънят ги преследваше по фланговата линия. Идваше все по-близо и по-близо.

Проходът бързо се затваряше. Ставаше все по-тесен и по-тесен.

Брет усети, че Смоуки се изплъзва от седлото. Хвана косата на възрастния мъж с едната ръка и юздите с другата. Пое за последно дълбоко дъх и насочи коня напред.

Пламъците ги застигаха от двете страни. Огнената пещ бумтеше. Пушекът ги заслепяваше и задушаваше. Ако някъде на земята имаше ад — то той бе именно тук.

Изведнъж те се намериха от другата страна на огнения кръг и няколко чифта ръце се протегнаха да свалят Смоуки от седлото. Брет скочи от изплашения кон и го заведе до една кофа с вода. Облегна се на коня и го гали по врата, докато дишането му не стана по-равномерно и животното не се успокои и не започна да пие вода.

Брет изпитваше силни болки в гърба, ръцете му тежаха. Чувстваше се напълно изтощен. Той надигна меха с вода, за да промие вкуса на пушек от устата и гърлото си, после си намокри главата. Битката свърши. Огънят се разрастваше и беше извън контрол.

Брет погледна към мъжете, които седяха на мръсната земя с отпуснати глави, всеки мускул по телата им показваше колко са изтощени. Ревът на огнения пъкъл беше оглушителен. Сега можеха да се надяват само на промяна на посоката на вятъра. Или на дъжд. Само че нищо не подсказваше, че ще завали.

Джени караше по магистралата към Чаринга. Нямаше търпение да пристигне, а пътят изглеждаше безкраен.

Разкритията на отец Райън още я преследваха, както и мисълта за всички онези години в сиропиталището. Бяха я лъгали и лишили от това, което й принадлежеше по право, бяха се възползвали от доверието на баща й. Ако не беше упорството на Питър да открие истината, тя никога нямаше да я научи. Джени почувства една ръка на рамото си и погледна към Даян.

— Знам каква горчивина изпитваш в момента, Джен. И аз чувствам същото.

— Горчивина? — отвърна тя замислено. — Какъв е смисълът? Монахините сториха, каквото можаха. Предполагам, че са имали своето оправдание за това. — Тя се усмихна мрачно. — Както Хелън казва, църквата винаги е с протегната ръка за нещо. Аз сигурно съм била гъската, която им снася златни яйца. Всичко това е вече зад гърба ми. Най-после знам коя съм, имам дом и планове какво да правя с живота си.

— Имаш и семейство, Джен — каза тихо Хелън. — Говоря от името на всички. Те ще се радват да си част от семейството.

— Дори и старецът? — Джени се засмя. — Съмнявам се!

Устните на Хелън се разтегнаха в иронична усмивка.

— Нали това е искал винаги, Джен? Член на семейството да притежава Чаринга.

— Каква ирония, нали? Само че той няма да сложи ръце на Чаринга, докато съм жива. Бъди сигурна в това.

Хелън й стисна ръката.

— Браво на теб. Нещата значително ще се оживят сега, когато оставаш тук. Радвам се да те нарека моя сестра.

Джени се разсмя. Още не можеше да проумее факта, че е Дженифър Макколи, но беше хубаво да знае, че има семейство. Най-после можеше да определи своята принадлежност.

— Какво ще стане с къщата в Сидни?