Последният валс на Матилда

Той повдигна въпросително вежди и Джени кимна в мълчаливо съгласие. „Изглежда се притеснява какво ще стане с мен“ — помисли си тя. Беше му признателна за това.

След четирийсет и пет минути и две чаши слаб чай, той се появи в стаята, като потриваше доволно ръце.

— Говорих с господин Уилсън. Той обеща да се погрижи да ви посрещнат след три дена. Вероятно ще пристигнете привечер и той предложи да останете в хотела, в случай на неочаквано закъснение. Увери ме, че е напълно в реда на нещата, една млада жена да прекара нощта сама на такова място.

Джени се усмихна и стана. Ръката му бе топла, но изразяваше безпристрастност.

— Благодаря ви, че бяхте толкова мил, Джон, а също и за помощта около пътуването.

— Всичко най-хубаво, Дженифър. Мога ли да споделя, че се възхищавам на смелостта ви. Обадете ми се, за да разбера как е минало пътуването и ако мога да направя още нещо за вас… знаете къде да ме намерите.

Джени напусна сенчестата сграда и тръгна надолу по Макгуайър Стрийт с леки, но сигурни стъпки. С нетърпение очакваше бъдещето.

Глава 2

Джени изпитваше смесени чувства при сбогуването си с Даян, която, както обикновено, беше с екзотичен кафтан, тежък грим около очите и прекалено много висящи и звънтящи бижута.

— Вълнувам се, притеснена съм и въобще не съм сигурна, че постъпвам правилно — каза тя. Гласът й леко потреперваше.

Даян се засмя и я прегърна.

— Нормално е да се чувстваш така. Ако не ти харесва, не е нужно да стоиш там, а аз ти обещавам да не правя щури купони в къщата ти.

Тя лекичко бутна Джени назад, когато вратите на влака започнаха шумно да се затварят, а ехото се разнесе из централната гара на Сидни.

— Тръгвай, преди да съм се разплакала и да се е разтекъл гримът ми.

Джени я целуна, намести по-удобно раницата на раменете си и се обърна. Централната гара беше пълна с хора, бягащи от големия град през почивните дни, повечето бяха облечени като нея — с къси панталони, риза, дебели чорапи и туристически обувки. В раницата беше сложила филцовата си шапка, препарат против насекоми, лейкопласт, пособия за рисуване и три комплекта дрехи. Там, където отиваше, не й трябваше нищо повече, а и не възнамеряваше да стои дълго. Достатъчно бе да задоволи любопитството си, както и желанието да се върне към дивата пустош, за да разбере дали ще може да сглоби парченцата от предишния си живот.

Джени помаха за последен път на Даян и потърси мястото си в общото купе. Пестенето й бе навик. Евтиният билет означаваше, че ще трябва да седи през цялото пътуване и че няма да може да се възползва от удобствата на луксозните спални вагони. Джени си имаше оправдание за това решение. По този начин щеше да си прави компания с останалите пътници и може би нямаше да се чувства толкова самотна.

Докато влакът бавно набираше скорост, усети как я обзема вълнение. Как ли изглежда Чаринга? Щеше ли да възприеме дивата местност по същия начин, както някога, когато бе малка? Сега бе по-опитна, по-зряла, и, надяваше се, по-мъдра, разглезена до известна степен от големия град и удобствата, които предлагаше: климатици, магазини, изобилие на вода, сенчести паркове.

Джени се взираше през прозореца в преминаващите покрай нея предградия на Сидни. Старата й кола никога нямаше да издържи подобно пътуване, затова бе доволна, че реши да пътува с влак. Сега, когато се отдалечаваше от всичко близко и познато, й се искаше Даян да е до нея.

Влакът бавно и тържествено излезе от града и навлезе в Сините планини. Сякаш магическа книга с илюстрации разгръщаше пред очите й спираща дъха панорама. Буйни водопади бликаха от величествени и стръмни ждрела към покритите със синьо-зелени дървета долини. Назъбени скали, чиято сурова красота се смекчаваше от синкавите изпарения на евкалиптовото масло, завършваха с остри планински върхове и блещукаха на хоризонта. Между дърветата стърчаха покривите на дървени вили и постройки, разположени сред стръмните склонове върху малки плата, които с нищо не нарушаваха красотата на тази очарователна гледка.

Туристите бяха извадили фотоапаратите си и тяхното щракане и бръмчене се извисяваше над шума от оживените разговори на останалите пътници. Джени горчиво съжаляваше, че не си носеше фотоапарата, но когато влакът навлезе навътре, сред извивките на планинската верига, тя разбра, че и без това този пейзаж щеше завинаги да се запечата в паметта й.

Няколко часа по-късно те напуснаха тази и навлязоха в друга планинска верига. Влакът мина през Литгоу, Батръст и Ориндж, остави зад себе си Хървис Рейндж и се насочи към Гондоболин, като спираше само за няколко минути, за да вземе пътниците от няколко прашни забутани гари.

Джени не се изморяваше да наблюдава стадата овце, пасящи пожълтялата по тези сурови места трева. Тя се възхищаваше на планинските пейзажи, а гледката на хилавите недорасли дървета и червеникавата земя докосваха нещо съкровено в душата й. Стадо кенгура подскачаше през тревата; животните разменяха помежду си крясъци на задоволство. Джени се наслаждаваше заедно с тях на красотата на родината си.