Последният валс на Матилда

Нощта настъпи бързо и монотонното потракване на колелата по релсите, които сякаш нашепваха: „Отивам си вкъщи, отивам си вкъщи“, я унесе в дрямка.

С настъпването на деня, топлите лъчи на слънцето огряха земята, като отразяваха нейните червени и оранжеви цветове в небето. Докато пиеше кафето си, Джени гледаше през прозореца. Красива, пуста и болезнено самотна, земята сякаш узряваше под горещото слънце. Какви силни емоции предизвикваше тя! Колко смело се извисяваха дърветата под безмилостното слънце! Листата им клюмаха, дънерите избеляваха до призрачно сиво. Джени усети как отново се влюбва в тази прекрасна страна.

Измина още един ден и още една нощ. Пресякоха Националния резерват, минаха покрай планината Манара и езерото Гън. Километри рядко населена земя се простираше чак до хоризонта. Малки селца и пусти пасбища, спокойни езера и притихнали планини се изнизваха във величествена процесия.

Утрото настъпи отново. Вратът и гърбът на Джени се бяха схванали от дългото седене. Колкото повече се приближаваше към целта си, толкова по-малко можеше да се отпусне и да спи, затова бе прекарала по-голямата част от нощта в игра на карти с група младежи от Англия, които обикаляха Австралия със самари на гърба. Когато стигна до изоставения оазис Броукън Хил, влакът намали ход. Тук той сменяше посоката и повечето от пътниците трябваше да се прехвърлят на друг влак.

Джени сложи пътеводителя в раницата си и се приготви да слиза. Силвър Сити, както го наричаха някога, се простираше на двата бряга на река Дарлинг. Буйна растителност и ярки цветя вирееха сред прахоляк и стари постройки.

Туристите развълнувано обсъждаха джамията с железен покрив и архитектура от деветнайсети век, чийто странен вид не прилягаше на околния пейзаж. Всички говореха за призрачното селище Силвъртън, което се намираше на запад от Броукън Хил. Много филмови продуценти използваха мястото за снимки. На Джени й се искаше да се присъедини към останалите и докато се сбогуваше с англичаните, изпита леко съжаление, че не може да продължи с тях до Пърт. Съществуваха непознати за нея до този момент места, чиито имена й бяха известни от атласа. Само че автобусът щеше да пристигне скоро и тя трябваше да продължи в друга посока. Може би някой друг път — обеща си тя тихичко.

Джени нагласи удобно презрамките на раницата и тръгна надолу по пътя. Броукън Хил съчетаваше по причудлив начин чертите на село и на град. Импозантни постройки от времето на разцвета на добива на сребро се извисяваха непосредствено до дървени бараки и магазини с дървени колони пред тях. Католическата катедрала си съперничеше с търговската палата и пощенската кула с часовник, както и с новите, леко занемарени хотели и мотели.

Автобусът вече чакаше пред Принс Албърт Хотел, който бе заобиколен от алеи с буйна растителност. Джени бе разочарована. Надяваше се, че ще има време да поразгледа наоколо, да си вземе душ и да се преоблече, а може би и да хапне нещо. Но следващият автобус беше след седмица, а и Брет Уилсън щеше да я чака в Уолаби Флатс.

— Казвам се Лес. Аз ще взема това, миличка. Качвай се в автобуса и се настанявай удобно. В хладилната чанта има студена бира и сок. Парите остави в тенекиената кутия.

Шофьорът грабна раницата й и я прибра в багажника. Носеше къси панталони, бяла риза, туристически обувки и три четвърти чорапи. Беше дружелюбен, с почерняло и съсухрено от слънцето лице, черни мустаци и широка усмивка.

Джени му се усмихна и се качи в автобуса. Взе си бутилка бира и размени поздрави с другите пътници, докато вървеше по пътеката към мястото си. В автобуса бе възтясно и задушно, а мухите бръмчаха около лицето й. Тя махаше с ръка, за да ги прогони — жест, така естествен за австралийците, както въздухът, който дишаха. Отпи голяма освежителна глътка от студената бира. Възбудата й растеше. След осем часа щеше да е в Уолаби Флатс.

Автобусът потегли сред облаци червен прах, мухите изчезнаха и през прозорците повя топъл бриз. Пътниците си вееха с шапки и вестници, за да се разхладят. Въпреки неудобствата, Джени се чувстваше добре. Това беше истинската Австралия — не големите градове, плажовете и търговските улици, а неподправеното излъчване на провинцията с всичките й неудобства.

Жегата се засилваше, запасите с бира намаляваха. Лес не ги оставяше да скучаят и през цялото време дърдореше и разказваше ужасни вицове. В Нъндарънджи купиха още бира — това се повтаряше при всяко спиране по време на осемчасовото пътуване. Джени бе изтощена от недоспиване, а жегата, голямото количество изпита бира и силното вълнение я измъчваха допълнително. На обед хапнаха сандвичи в малък хотел насред пустошта, но нямаше време за душ и смяна на дрехите.

Когато автобусът пристигна в Уолаби Флатс, вече се здрачаваше и, слава богу, стана по-хладно. Джени слезе от автобуса и се разкърши. Ризата и късите й панталони бяха пропити от пот и ако съдеше по вида на другите, сигурно изглеждаше като плашило. Независимо от това бе с повдигнат дух, защото пътуването бе към края си и почти бе достигнала целта.