Последният валс на Матилда

Джени долови някаква особена миризма във въздуха.

— Каква е тази ужасна смрад? — попита, като си запуши носа.

Лес се засмя.

— Мирише на сяра от минералните извори, миличка. Скоро ще свикнеш. Не се притеснявай.

— Надявам се — измърмори тя и пое раницата си.

„Кралица Виктория“ притежаваше залязващата слава на луксозен в миналото хотел, въпреки избледнелия надпис, който висеше малко накриво. Джени си помисли, че преди години сигурно е представлявал нещо, но сега изглеждаше потискащ и порутен. Двуетажната сграда с пясъчна мазилка беше опасана с балкон и веранда на първия етаж. Боята се лющеше, а железните решетки и украшения бяха ръждясали или направо липсваха на места. Тежки капаци покриваха тесните прозорци и навсякъде бяха поставени мрежи против комарите и мухите. Покрити с прах коне стояха вързани на специално за тази цел място. Те лениво отпускаха глави към бетонното корито с вода и от време на време размахваха опашки, за да пропъдят мухите. Голямата веранда под балкона изглеждаше прохладна и очевидно бе любимо място за срещи на местните мъже. Те седяха на люлеещите се столове или направо на стъпалата и наблюдаваха туристите изпод широкополите си шапки, които явно им служеха години наред.

Джени наблюдаваше всичко това с очите на художник. Най-старият беше брадясал, а съсухрените лица на останалите и бръчките около очите им, причинени от силното слънце, загатваше за тежкото им ежедневие. „Дано да мога да си извадя пособията за рисуване — помисли си Джени. — Някои от тези старци биха били чудесни модели.“ — Тя се спря, за да свали тежката раница.

— Добър ден. Каква горещина.

Погледът й се плъзна по безизразните им лица.

Побелелият старик й отвърна:

— Добър ден.

И очите му за миг се мярна любопитство, после той отново се загледа в смрачаващия се пейзаж.

Джени забеляза, че се чувстват неловко и се запита дали нашествието на толкова много хора наведнъж, не смущава спокойния им подреден живот. Може би уединението на това градче, разположено насред пустинята, с течение на времето бе насадило у тях дълбоко недоверие към новодошлите.

Джени взе багажа си и влезе в бара. Нещо за пиене, баня и нещо за хапване щяха да й осигурят спокоен нощен сън.

Няколко мъже се бяха изтегнали на бара с бири в ръце, и със скрити под шапките погледи проследяваха пристигането на новодошлите. Ризите и кожените им панталони носеха следите от работата им през деня. Разговорът, ако изобщо бе имало такъв, изведнъж секна, макар и в настъпилата тишина да не се усещаше враждебност, а по-скоро леко любопитство.

Вентилаторът на тавана мудно раздвижваше влажния въздух. От всяка греда и рамка на картина висяха мухоловки. Самият бар представляваше дълга дървена талпа, която се простираше по цялата дължина на помещението. Барманът, който бе господарят тук, беше слаб, със заострен като на ястреб нос, облечен в размъкнати панталони, които се крепяха с помощта на колан и тиранти. На стената бяха подредени редици от прашни бутилки, радиото имаше коледна украса, поставена вероятно, за да разведри мрачната обстановка.

— Дамският салон е отзад — съобщи съдържателят с тежък балтийски акцент. Той посочи с глава към вратата в далечния край на бара.

Джени последва другите жени. Неприятно бе да те третират като втора категория човек. За бога, та те живееха през седемдесетте. Тя се отпусна в тръстиковия стол и пусна раницата на земята до себе си, без да го прави на въпрос. Дори и в Сидни все още се срещаше дискриминационно отношение към жените. Австралийските мъже не обичаха жените им да посещават кръчмите — за тях това бе нарушаване на реда, с който бяха свикнали от години и те не виждаха защо трябва да го променят. Нещата обаче се променяха и колкото по-скоро, толкова по-добре, мислеше си Джени, като се чудеше дали някога ще им сервират. Умираше от жажда.

В стаята се появи една блондинка. Токчетата й тракаха и оставяха по дъсчения под подобни на татуировка следи. Личеше си, че току-що си бе сложила нов пласт червило, което изобщо не подхождаше на розовите й пластмасови обици и прилепналата оранжева пола. Пищните й форми преливаха над деколтето на блузата, а многобройните евтини гривни около китките й подрънкваха. Бе малко под трийсетте. Джени реши, че е твърде млада, за да е съпруга на съдържателя, но приятелското й държание несъмнено внасяше светлина и жизнерадост в мрачното помещение.

— Вече пих достатъчно бира, благодаря — отговори Джени на предложението. — Чаша сок или чай ще ми дойде добре.

— Дадено. Чаша сок или чай ще отмие праха, нали? — усмихна се младата жена широко и миглите й трепнаха. — Между другото, казвам се Лорейн. Как ти се струва тук?

— Не е лошо, стига да мога да пийна нещо, да се измия и да хапна — усмихна се Джени. Апетитната миризма на печено агне изостри глада й и й напомни, че обедът бе само един далечен спомен.