Последният валс на Матилда

Джени се наведе към раницата си, докато другата жена се събличаше и миеше. „Поне чаршафите са чисти — помисли си тя, — а и има чисти кърпи и сапун.“

Не след дълго госпожа Кийн лекичко похъркваше сред възглавниците. Джени се изми набързо и облече тънка памучна тениска. Седна в притъмнялата стая, наслаждавайки се на тишината и спокойствието след дългото пътуване. Но безпокойството я накара да напусне малката задушна стая и да излезе на балкона.

Облегна се на перилата и погледна към небето. Нощта бе мека като кадифе и невероятно топла. Млечният път оставяше широка диря от звезди върху синьото като мастило небе. Съзвездията Орион и Южният кръст осветяваха ярко задрямалата земя. За миг й се прииска да спи тук, навън. Но комарите нямаше да я оставят на мира.

— Колко е красиво всичко тук — помисли си тя. После се усмихна. В застиналата тишина се дочуваше мекото, натрапчиво кряскане на папагалите кукабура. Трябваше да опознае отново тази земя, но сърцето й подсказваше, че вече бе част от нея.

Глава 3

Първите слънчеви лъчи се промъкнаха през процепите на капаците и стоплиха лицето й. Джени бавно се измъкна от прегръдките на съня, полежа неподвижно за миг, като стискаше клепачи, за да не я заслепи светлината. За първи път от месеци спа, без да сънува. Чувствуваше се отпочинала и усещаше, че Пит и Бен се отдалечават от нея. Образите им ставаха по-неясни, силната болка отслабваше с времето и пространството, които ги разделяха — колко бърз бе процесът на оздравяване на човешката психика.

Тя извади снимките изпод възглавницата и се вгледа в лицата им. После ги целуна бързо и отново ги прибра. Винаги щеше да ги помни, независимо от границите помежду им.

Госпожа Кийн, която до този момент хъркаше, се събуди изведнъж и като се надигна със сънени очи и разрошена коса попита:

— Съмна ли вече?

Джени кимна утвърдително и започна да се реши.

— Тук слънцето изгрява рано.

— Вярно, часът е едва пет сутринта.

Госпожа Кийн се протегна и се почеса с видимо удоволствие.

— Чудя се, кога ли сервират закуската?

Джени вдигна косата си нагоре и я прибра с две шноли от черупка на костенурка. Когато госпожа Кийн се върна от тоалетната, тя вече бе измита, облечена и готова за предизвикателствата на деня.

— Ще дойда след малко — каза припряно и се промъкна покрай възрастната жена. Денят бе прекалено хубав, за да го прекара затворена в хотела.

Тоалетната се намираше в една барака, в най-отдалечения ъгъл на задния двор, на прилично разстояние от кухнята. Вътре бе тъмно и миризмата бе непоносима. Определено не бе място, където можеш да прекараш дълго време. Джени потръпна, като си представи спотайващите се паяци и змии, и бързо се измъкна навън.

Времето бе топло и обещаваше да стане още по-горещо. Небето бе на розови и оранжеви ивици, а земята отразяваше топлината чак до безкрайния блещукащ хоризонт. Докато заобикаляше от другата страна на хотела, Джени дочу дрънченето на тенджери и пискливия глас на Лорейн. Бръкна дълбоко в джобовете си и усети онова вътрешно спокойствие, което толкова дълго време й бе липсвало. Денят бе хубав и дори Лорейн не бе в състояние да го развали.

Прашният път се виеше покрай хотела и се губеше в пустинята. Къщите, от двете страни на пътя, носеха следите на силното слънце и прашната земя. Боята бе напукана и се белееше, капаците на прозорците бяха изкривени и се крепяха на ръждясали панти. Реката, която по това време на годината приличаше на поточе, течеше успоредно на пътя. Очевидно наводненията по време на дъждовния период бяха често явление, защото всички постройки бяха издигнати върху каменни основи.

Джени се отправи към серните извори. Лес имаше право, вече почти не усещаше миризмата, но след като видя отровно жълтия цвят на водата, реши да не пробва лечебните й свойства и, вместо това, се запъти към миньорските шахти.

Те не бяха нищо повече от дълбоки дупки в земята, оборудвани с траверси. Според пътеводителя й едно време добивът на опали е бил процъфтяващ по тези места, но сега шахтите изглеждаха изоставени от години. Джени се наведе над една от тях и почти загуби равновесие от уплаха, когато един глас прозвуча досами ухото й.

— Внимавай да не паднеш там долу.

Тя се обърна и застана лице в лице с едно джудже — ниско и слабо, с крив нос и светлосини очи. Малкият човек я гледаше наперено изпод рунтавите си бели вежди.

— Добър ден. Тази шахта е ваша, нали?

На Джени й бе трудно да го гледа право в очите, дори, след като преодоля първоначалната уплаха.

— Позна, моя е. Копая тук вече две години. Мисля, че скоро ще открия нещо голямо. — Той погледна подозрително през рамо и се наведе към нея. — Трябва да внимавам да не се разчуе и някой натрапник да дойде и да завземе мината ми. Мога да ти разкажа такива истории, от които косата ти ще настръхне.

Джени не се съмняваше в това. Както повечето австралийци, той очевидно също обичаше да разказва тук-там поукрасени случки, за да убива времето.

— Искаш ли да поразгледаш наоколо?