Последният валс на Матилда

След няколко минути вече пиеше чая си. Той бе достатъчно силен и горещ, за да възвърне силите й. Лорейн отново изчезна в бара. Джени чуваше трополенето на високите й токчета и грубия й смях. Тя огледа тихата стая. Повечето от жените бяха заспали. Тези, които бяха будни, се взираха безцелно в празното пространство — прекалено уморени, за да водят какъвто и да е разговор. На Джени й се искаше да е при Лорейн. В бара явно бе доста по-забавно.

Мина половин час, преди Лорейн да се появи отново. Едва след като ги заведе в кухнята и им сервира препълнени чинии с месо и зеленчуци, Джени успя да привлече вниманието й.

— Има ли оставено съобщение за мен? Очаквах да ме посрещнат.

Лорейн повдигна изскубаните си вежди.

— Как каза, че ти беше името, миличка? Ще проверя.

— Джени Сандърс.

Последва реакция, която я свари неподготвена.

Усмивката на Лорейн замръзна, а погледът й стана неприятелски и хищен, докато оглеждаше Джени от главата до петите.

— Брет още не е дошъл.

— А има ли направена резервация на мое име?

— Господи, не знам, госпожо Сандърс. Разбирате ли, всичко е заето от новодошлите с автобуса, както и от много други хора.

Джени се вгледа в това лице с широко отворени очи и с престорено невинно изражение. Тя лъжеше — но защо?

— Господин Уилсън каза, че е резервирал стая — настоя твърдо. — Ето потвърждението. — Тя подаде телеграмата, получена от Джон Уейнрайт.

Това не направи никакво впечатление на Лорейн. Тя хвърли бегъл поглед на телеграмата и сви рамене.

— Ще видя дали шефът може да ви вмести някъде, но това няма да е отделна стая. — Тя се завъртя бързо, като опитно балансираше с подноса с празните чаши в ръка.

Останалите жени зашушукаха неодобрително, но Джени вдигна рамене и се засмя.

— Няма проблем. Толкова съм изморена, че бих заспала където и да е.

— Според мен това е възмутително — просъска една жена на средна възраст, облечена в небесносиня памучна рокля. По време на продължителното пътуване Джени бе научила, че се казва госпожа Кийн и че отива към Северните територии на гости на внуците си.

— Ако си платила за стая, тогава е редно да я получиш.

Около масата се чу неодобрително мърморене и Джени се почувства неловко. Не й се искаше да прави скандал, а и със сигурност нямаше да е добре да развали отношенията си с Лорейн, която и без това вече бе изпаднала в лошо настроение. Макар че, само господ знаеше защо — помисли си Джени.

— Сигурна съм, че всичко ще се нареди някак — каза тя тихо. — Твърде горещо е, за да се разправяме, нека изчакаме. Да видим какво ще каже Лорейн.

Пълничката госпожа Кийн постави меката си длан върху ръката на Джени и, като й намигна заговорнически, се наведе към нея и прошепна:

— Не се притеснявай, миличка. Можеш да спиш в моята стая. Очевидно Лорейн мисли, че ще отнемеш приятеля й — онзи Брет, който трябва да те посрещне.

Джени я погледна изумено. Навярно това бе отговорът. Лорейн се държеше мило до момента, в който спомена името на господин Уилсън. Господи, сигурно наистина бе много изморена, за да не го разбере по-рано. Цялата тази история бе абсурдна и колкото по-бързо изяснеше нещата, толкова по-добре.

— Брет Уилсън е управителят на фермата ми. Не разбирам как бих могла да представлявам заплаха за Лорейн.

По-възрастната жена се разтресе от смях.

— Никога не съм виждала жена, обзета от такава ревност към друга жена, миличка. А що се отнася до това, дали представляваш някаква заплаха, мисля — тя избърса очите си, — че скоро не си се поглеждала в огледалото.

Джени не намери какво да отговори и другата жена продължи със сериозен тон:

— Бих се обзаложила, че Лорейн е хвърлила око на твоя управител и вече крои планове. Помни ми думата! Сигурна съм, че ще искаш да видиш този мъж. — Последният съвет бе съпроводен от яростно бодване в чинията с агнешко и картофи.

Лорейн се върна в стаята, точно когато разговорът между жените започна да се разгорещява и каза студено:

— Няма свободни стаи. Ще трябва да делите стая с още някой или да спите върху матрак на задната веранда. Има мрежи, така че ще бъдете необезпокоявана.

Госпожа Кийн отопи със залък хляб соса в чинията.

— Имам самостоятелна стая с две легла. Джени може да спи при мен.

Лорейн изгледа двете жени враждебно, но не каза нищо.

Джени дояде вечерята си и помогна на госпожа Кийн за багажа. Излязоха през задната врата на верандата и се изкачиха по грубите стъпала до стаята над бара. Вентилаторът на тавана проскърцваше, раздвижвайки застоялия въздух в мрачната стаичка. Обзавеждането се състоеше от две походни легла, стол и нощно шкафче. Капаците на прозорците бяха плътно затворени поради настъпването на нощта и прииждането на комарите. Тоалетната се намираше отвън на двора. Леген и кана с възтопла вода, с цвят на утайка от чай, бяха единствените удобства за миене.

— Не е като в „Риц“, нали? — отбеляза госпожа Кийн, като отпусна тежкото си тяло на едното легло. — Няма значение. След седалката в автобуса всяко легло ще ми се стори като пухено.