Последният валс на Матилда

— Сигурно чете проклетите дневници — отговори през зъби.

Мама Бейкър сви рамене.

— Какво значение има това? Миналото не може да я нарани. Има право да знае историята на Чаринга.

— Говориш така, защото не си ги чела — отвърна Брет, без заобикалки. Сети се за Матилда и ранните години на Чаринга и тръпки го побиха. — Ако има нещо, което би могло да я прогони от тук, то това са тези проклети дневници.

Погледът на мамчето беше прям.

— Мисля, че ще останеш изненадан. Джени не ми прилича на човек, който лесно се плаши. Виж само — дошла е сама чак от Сидни — и то след загубата, която е преживяла. — Тя поклати глава. — Смятам, че е достатъчно силна и умна, за да може сама да вземе решение какво да прави.

Мамчето стана и с поклащаща се походка отнесе купичката в кухнята, а Брет остана да седи замислен. Джени Сандърс представляваше пълна загадка за него. Въпреки това се възхищаваше на силния й дух и на чувството й за хумор. Може би трябваше да престане да мисли толкова за хорското мнение и да я опознае малко по-добре. Щом вече бе започнала да чете дневниците, то тогава трябваше да й покаже, че нещата от времето на Матилда са се променили, че старите духове са прогонени и няма нищо, от което да се страхува.

„Само че не тази вечер — помисли си той, като погледна часовника си. — След като поправя кухненската маса, ще стане много късно за посещения.“

За момент Джени откъсна очи от избледнелите редове. Силата на духа на Матилда личеше от решително изписаните с молив думи и Джени се засрами от себе си. Съвременният живот я бе разглезил.

Затвори очи и се опита да си представи момичето, чиято разтърсваща съдба се разкриваше сега пред нея. Момичето, което бе имало достатъчно смелост, за да си купи морскозелена рокля и да танцува валс.

Нейното присъствие бе почти осезаемо — сякаш Матилда отново живееше в Чаринга и я наблюдаваше как прелиства страниците.

Джени престана да мисли за времето и околната действителност и продължи да чете. Потопи се отново в миналото, където животът бе труден и само силни жени като Матилда можеха да оцелеят.

Кобилата на Марвин се върна след две седмици. За няколко часа бе спряло да вали и слабото слънце багреше небето в металносив цвят. Тропотът на копитата й накара Матилда да излезе на двора и да ахне от изненада и радост. Тя хвана висящите й юзди и я заведе в обора.

Лейди беше отслабнала и мръсна, гривата й бе загубила блясъка си и едната й подкова липсваше, но изглеждаше щастлива, че си е вкъщи. Матилда я нахрани и напои добре, после я разчеса с гребен, докато кожата й не заблестя наново. Поглади гривата на кобилата, плъзна пръсти надолу по дългата й шия и допря длан, за да усети равномерния успокояващ ритъм на сърцето й. Завря лице в изпосталялото й тяло, миришещо на прах и немита козина, и започна да й говори напевно:

— Лейди, умницата ми. Добро момиче. Добре дошла у дома.

Дъждовете престанаха, земята изсъхна и небето отново се проясни. Пасищата избуяха със сочна зелена трева и разноцветни диви цветя. Стадо кенгура се настани под сянката на евкалиптите. Птици с пъстри пера се стрелкаха нагоре-надолу; въздухът бе станал чист и свеж след напоителните дъждове. Дойде време да събере стадото, да го огледа и да прецени как може да го опази от по-нататъшно унищожение.

Обличаше се за езда, когато чу барабанния ритъм на конски копита откъм двора. Матилда взе пушката, провери дали е заредена, после излезе на верандата.

Етън Скуайърс яздеше, седнал настрани, върху буен черен жребец, който пръхтеше и удряше с копита, като хвърляше буци кал и въртеше неспокойно очи. Скуайърс беше облечен в дълъг до глезените дъждобран и носеше кафява широкопола шапка, която засенчваше очите му. Матилда обаче забеляза гордо вдигнатата му брадичка и решителността в очите му. Посещението му не бе по съседски.

Тя вдигна пушката, хвана я с уверени ръце и насочи цевта към него.

— Какво искаш?

Етън свали шапката си.

— Дошъл съм, за да ти изкажа съболезнованията си, Матилда. Щях да дойда по-рано, но времето беше много лошо.

Матилда изгледа хубавите му дрехи и скъпия кон. Дали не се подиграваше с нея? Не можеше да прецени. Невъзможно бе да е дошъл само от уважение към човек, когото бе ненавиждал.

— По-добре казвай направо за какво си дошъл, Скуайърс, защото си имам работа.

Устните му се разтеглиха в усмивка, но Матилда забеляза как очите му отбягваха нейните.

— Напомняш ми за майка ти, Матилда. Цялата огън и жупел. Пушката не ти трябва.

Матилда я стисна още по-здраво.

— Това решавам аз.

Той сви рамене с премерено изтънчен маниер.

— Много добре, Матилда, ако точно това искаш. — Направи пауза и погледна към пушката. — Дойдох, за да те помоля да премислиш отново дали не искаш да продадеш Чаринга. — Той протегна напред облечената в ръкавица ръка, за да й попречи да го прекъсне. — Ще ти платя добра цена. Можеш да разчиташ на думата ми.

— Чаринга не се продава.

Пушката сочеше право в гърдите му.

Гръмкият смях на Скуайърс отекна в спокойната утрин и накара коня му да разтърси глава.