Последният жив

Двамата скочиха от конете и влязоха в сградата. През дупките на покрива, пробити от годините и природните стихии, тук-там се виждаше небето. Покрай стените все още имаше наредени празни стари клетки, отдавна ръждясали и разкривени, а по дължината на помещението се виждаха плитки канавки, вероятно за отвеждане на животинския тор и други гнусотии. По бетонния под бяха разпилени изпочупени машинни части, боклуци и изгнили листа. Уеб се запита какво ли бе привлякло един изобретател към света на животните. Нито един от възможните отговори на този въпрос не му се виждаше особено приятен. Представи си бедните животни, завързани с каиши за металните маси, оплетени в електрически кабели и всякакви други уреди за изтезания в името на неговите налудничави експерименти. Представи си как смахнатият Сеник с бяла престилка и скалпел в ръка се навежда над поредната вцепенена от ужас жертва. Атмосферата в сградата беше определено потискаща и мъртвешка; във въздуха миришеше на морга.

Уеб и Гуен продължиха пътя си; тя му показваше различните забележителности на имението и подробно му обясняваше тяхната история. Затрупан с толкова информация, Уеб едва смогваше да запомня главното. В един момент той погледна часовника си и с изненада откри, че от началото на разходката им бяха минали три часа.

— Да се връщаме, а? — предложи Гуен. — За първа езда три часа са предостатъчни. Ще хванеш мускулна треска.

— Нищо ми няма — каза Уеб. — Беше ми много приятно, честна дума. — Разходката им беше спокойна, отпускаща, той бе изпитал непознати усещания и бе правил някои неща за пръв път през живота си. Но когато се върнаха в развъдника и Уеб слезе от Бу, изведнъж усети гърба и краката си толкова изтръпнали и вдървени, че едва можеше да ходи. Гуен го изгледа и се усмихна кисело.

— Утре ще те болят и някои други части…

Двама коняри изтичаха да поемат юздите. Гуен обясни на Уеб, че те ще свалят седлата и сбруята и ще изчеткат и изкъпят конете.

— Обикновено това е работа на ездача — поясни тя. — Така се заздравява връзката между човека и животното. Ако се грижиш за коня си, и конят ще ти се отплати с грижи — добави Гуен.

— Ставате нещо като партньори.

— Точно като партньори. — Гуен погледна към малкия офис на комплекса и каза: — Изчакай ме две минути, Уеб, искам да проверя нещо.

Когато тя се отдалечи, Уеб започна да сваля кожените си гамаши.

— Май доста време не си сядал на кон, а? — попита Немо Стрейт, който се появи отнякъде. Двама мъже с бейзболни шапки седяха в един пикап, натоварен с бали сено, и гледаха Уеб с интерес.

— Как позна?

Стрейт приближи до Уеб и се облегна на камъка за стъпване. Той погледна в посоката, където бе изчезнала Гуен.

— Тя е страхотна ездачка.

— И на мен ми се струва така, ама какво разбирам аз…

— Понякога доста преуморява коня обаче.

Уеб го погледна изненадан.

— Струва ми се, че тя обича конете.

— Можеш да обичаш някого и пак да му причиняваш болка, не е ли така?

Уеб не бе очаквал подобен дълбок мисловен процес точно от Немо Стрейт. Отначало конярят му бе заприличал на някакъв недодялан неандерталец, а сега изведнъж се оказа, че е грижовен и едва ли не чувствителен човек.

— Ти явно доста време си прекарал сред коне.

— Аз съм израсъл сред коне. Много хора си мислят, че ги разбират. Но един кон не можеш да го разбереш. Трябва просто да му се довериш. Голяма грешка е да се мислиш, че изцяло владееш коня. Тогава със сигурност ще си счупиш главата.

— Същото се отнася и до хората — подхвърли Уеб.

В отговор на това Стрейт почти се усмихна. Почти, отбеляза си наум Уеб. Той погледна към пикапа. Двамата мъже не отделяха поглед от него.

— Наистина ли мислиш, че мистър Канфилд е в опасност?

— Не мога да съм стопроцентово сигурен, но предпочитам да бъда опроверган, отколкото да се окажа прав.

— Голяма проклетия е, но иначе всички много го уважаваме. За разлика от повечето богати земевладелци по тия места той не е получил парите си в наследство, а си ги е спечелил сам, с пот на челото. Затова заслужава уважение.

— Така е. Да имаш някаква представа как оня телефон се е озовал в колата му?

— Мислех по въпроса. Там е работата, че освен него и мисис Канфилд никой друг не кара тоя джип. Тук всички си имаме коли.

— Когато Канфилд се качи в джипа, той беше отключен. Нощно време те прибират ли си колите в гаража?

— Двамата имат много коли и пикапи, а гаражът е само с две отделения. При това едното е пълно с провизии за фермата.

— И така, някой е могъл да се добере до джипа, особено през нощта, да остави вътре телефона и никой нищо да не забележи.

Стрейт се почеса по врата.

— Така излиза. Разбираш ли, по тия места много хора дори къщите си не заключват.

— Поне докато не разнищим тази история, всичко трябва да се заключва. Така кажи на хората си. Искам да разбереш, че опасността може да идва както отвън, така и отвътре.

Стрейт го изгледа изпитателно.

— „Свободното общество“, а? Чувал съм за тях.

— Познаваш ли човек, който е членувал в тая организация, сега или в миналото?

— Не, но ще поразпитам.

— Само по-дискретно. Не бива да ги подплашим.