Последният жив

— Били има големи деца от първия си брак, но Дейвид беше единственият ми син. Интересно, когато бях малко момиченце, все си казвах, че един ден ще имам голямо семейство с много деца. Аз лично имам четирима братя и сестри. Като си помисля само, че момченцето ми сега щеше да бъде ученик в гимназията! — Тя се извърна назад и Уеб забеляза как ръката й се вдигна към очите.

— Мисля, че за днес стига, Гуен. Благодаря ти, че ми отдели толкова време.

Тя отново се обърна към него и той видя влажните й бузи.

— Били ме помоли да поканя теб и приятеля ти на вечеря. Днес.

— Наистина, няма нужда.

— Моля те, Били много държи. Ти му спаси живота и щом ще живеем заедно, би трябвало да се опознаем. И така, в пет и половина?

— Ти сигурна ли си, че искаш да дойдем?

— Абсолютно съм сигурна, Уеб, но ти благодаря, че попита.

— Да знаеш обаче, че не си нося никакви по-изискани дрехи.

— Ние не сме изискани хора, Уеб.

32

Клеър отиваше към колата си в подземния гараж, когато към нея се приближи добре сложен мъж със строг костюм.

— Доктор Даниълс?

Тя го изгледа въпросително.

— Да.

Мъжът извади служебна карта.

— Агент Филипс от ФБР. Бихме желали да поговорим с вас, и то още сега, ако е удобно.

Клеър се огледа озадачена.

— Кои сте вие, дето желаете да говорите с мен?

Агентът посочи към изхода на гаража; отвън до бордюра със запален двигател чакаше дълга черна лимузина с тъмни стъкла.

— Всичко ще ви бъде обяснено, докторе. — Той леко я хвана за лакътя. — Елате с мен, няма да ви отнемем много време и ще ви върнем на същото място.

Клеър се остави да бъде отведена към колата. Филипс задържа вратата и сам се качи на предната седалка до шофьора. Преди още Клеър да се бе облегнала на кожените възглавници, лимузината се отдели от бордюра и набра скорост.

На отсрещната седалка, с лице към Клеър и с гръб към движението, седеше някакъв мъж, който се наведе към нея и я заговори.

— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с нас, доктор Даниълс.

— Не съм приемала нищо. Дори не знам какво правя тук. — Тя забеляза, че стъклената преграда, отделяща салона на лимузината от шофьорската кабина, е вдигната докрай. — Кой сте вие?

— Казвам се Джон Уинтърс и съм шеф на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР.

— Е, мистър Уинтърс… — започна Клеър.

— Приятелите ми ме наричат Бък.

— И така, мистър Уинтърс, бихте ли ми обяснили защо искате да говорите с мен?

Уинтърс се облегна назад.

— Сигурно вече се досещате. Вие сте твърде умна жена. — Той потупа с ръка обемистата папка до себе си. — Професионалната ви биография е твърде впечатляваща.

При вида на папката Клеър се облещи.

— Не съм сигурна дали трябва да се чувствам поласкана или раздразнена от вниманието ви към моята особа.

— Засега приемаме, че сте поласкана — усмихна се Уинтърс. — Имайте предвид обаче, че с вашето положение вие познавате твърде много служители на Бюрото, техните съпруги, близки…

— Аз най-редовно преминавам всички необходими проверки за сигурност. Освен това нямам пряк достъп до строго секретна информация. Преди да стигнат до мен, служебните досиета на пациентите ми също минават щателна проверка, цензурират се…

— Но как може да се цензурира човешкото съзнание, доктор Даниълс?

— Всичко, което моите пациенти споделят с мен, се пази в пълна тайна.

— Убеден съм, че е така. Както съм убеден, че определени хора в състояние на стрес, хора със сериозни умствени и емоционални проблеми си изливат душите пред вас.

— Някои да, други не. Накъде биете всъщност, мистър Уинтърс?

— Работата е там, доктор Даниълс, че специалист във вашето положение получава важна информация от устата на силно уязвими индивиди.

— Давам си сметка. Но тази информация никога не излиза извън стените на кабинета ми.

Уинтърс отново се наведе напред.

— Един от сегашните ви пациенти е Уеб Лондон. Така ли е?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Хайде, хайде, докторе — усмихна се Унтърс.

— Когато ви казах, че не разкривам служебни тайни, говорех сериозно. Дали някой е мой пациент, или не, също е служебна тайна.

— Само за ваша информация, като шеф на оперативното бюро, аз имам право да знам дали някой от хората ми не ходи на куку-доктор, нали разбирате?

— В моята професия, с ваше позволение, предпочитаме термина психиатър или специалист по душевно здраве.

— И така, аз вече знам, че Уеб Лондон идва при вас — каза Уинтърс. — Знам също така, че в миналото няколко пъти е ходил при друг психиатър. Някой си Ед О’Банън.

Клеър не отговори.

— Това, което искам да знам, е: защо Лондон се прехвърли при вас?

— Както ви казах, не мога да…

Клеър не довърши; Уинтърс извади лист хартия от папката до себе си и й го подаде. Беше пълномощно с подписа на Уеб Лондон, в което се казваше, че пациентът не възразява неговият случай да бъде обсъждан от лекуващия психиатър с мистър Джон Уинтърс, директор на Вашингтонското оперативно бюро. Клеър никога преди не бе виждала подобен документ, но изглеждаше напълно в ред, на бланка на Бюрото със съответните емблеми и печати.

— Това ще ви помогне да преодолеете нерешителността си.

— Откъде се взе този документ и защо аз не знам нищо за него?

— Нововъведение в системата.