Последният жив

Гуен ги посрещна, седнала на едно канапе, което изглеждаше достатъчно голямо, за да преплува с него Атлантика като на сал. Когато се приближиха, тя стана. Беше облечена с бежова рокля до глезените, с остро деколте. Голите й рамене и ръце бяха мускулести и приятно загорели от слънцето. Сигурно от дърпане на юздите, каза си Уеб, който вече имаше мускулна треска от тричасовата езда. Макар лачените й обувки да бяха без ток, Гуен беше само два пръста по-ниска от Романо. Когато тя седна и кръстоса крака, роклята й се повдигна леко нагоре и Уеб с изненада забеляза, че носи златна верижка на глезена си — нещо, което не се връзваше с изисканото й аристократично държание. Бронзовият загар на лицето й контрастираше ослепително с бухналите руси коси. Тоя Били Канфилд наистина беше голям късметлия. Уеб се запита как ли смъртта на единствения им син се бе отразила на брачния им живот.

Той още повече се изненада, когато видя Немо Стрейт, седнал на едно от креслата. Управителят на имението се бе изкъпал и издокарал за случая с памучно поло, което подчертаваше яките му плещи, светли панталони и мокасини. Уеб призна, че човекът изглежда доста внушително.

Когато Уеб и Романо го погледнаха, Стрейт вдигна чашата си.

— Добре дошли в имението Канфилд — подвикна им той, широко ухилен.

Уеб оглеждаше многобройните трофеи по стените.

— С къщата ли ги купи? — попита той Били.

— Глупости! — отвърна домакинът. — Преди около четири години изведнъж ми щукна да ставам ловец и рибар. Едър дивеч и океански риболов. Даже ме показваха и по телевизията в разни спортни предавания. Обиколил съм целия свят да събирам трофеи ей като този тук. — Били посочи глиганската глава с големи бивни на стената, после пристъпи към мечката гризли — близо триметров звяр, монтиран на специален пиедестал, с оголени зъби и извадени нокти, и я погали по дебелия врат. — Това животинче се опита на два пъти да ми види сметката. Втория път за малко не успя, но аз го изпреварих. — После посочи с пръст главата на носорога. — А това тука само на вид изглежда бавно и тромаво. Ама я си представи, че едно такова препуска към теб с петдесет километра в час! Само здравите нерви и добрата пушка ме спасиха. Когато стреляш по носорог, трябва да се целиш в главата. Ако не улучиш с първия изстрел, с теб е свършено.

— Горките животни — обади се Гуен.

— Горките ли? Колко пари само съм потрошил за тях! — изсмя се съпругът й. Той погледна към една от препарираните еленови глави и кимна на Уеб: — Разправят, че благородният елен бил символ на мъжественост, мъдрост и дълголетие. Ето го, най-обикновена закачалка за шапки. Каква ирония! Харесва ми. Знаеш ли, че аз сам си ги препарирам? Страхотно съм се изучил, мога с това да си изкарвам хляба!

Уеб се замисли за тази внезапна страст на Били да убива. Сигурно бе възникнала след процеса, когато Ърнест Фрий се бе признал за виновен по по-малкото обвинение и бе отървал кожата.

Били продължаваше да говори:

— Елате, елате да ви покажа. Немо, идваш ли с нас?

— За нищо на света. Виждал съм те какво правиш и не искам да си развалям вечерята.

Били поведе Уеб и Романо по един коридор и отключи вратата в дъното. Стаята беше доста голяма и претъпкана с метални маси и лавици, всеки квадратен сантиметър по които беше зает от банки с препарати и консервационни разтвори, остри скалпели, ловджийски ножове и всевъзможни други режещи инструменти. От тавана висяха въжета със сложни системи от макари, куки и лостове. В единия ъгъл имаше прясно одрана кожа на лос, опъната върху дървено магаре. Навсякъде из помещението бяха разхвърляни трупове на животни, птици и риби, някои от които толкова екзотични, че Уеб не им знаеше имената. В сравнение с разложените човешки тела, които бе виждал през живота си, тази стая не миришеше чак толкова зле, но той не изпита желание да се заседава в нея.

— Сам ли ги уби всичките? — попита Романо.

— До едно — отвърна гордо Били. — Аз препарирам само това, което си убия сам. По тая линия компромиси не правя. — Той вдигна един парцал от пода, напръска го с някаква течност и започна да лъска някакъв инструмент. — Някои хора си почиват, като играят голф. Аз — като убивам и препарирам животни.

— Всичко е относително — отбеляза Уеб.

— Много отпуска душата. Знам го от опит. Гуен обаче мисли другояче. Тя досега не е влизала тук и не вярвам някога да го направи. Напоследък нашето изкуство доста напредна. Вече не е нужно сам да си правиш формите, можеш да ги купуваш готови, от пресован корк, папие-маше и какво ли не още, просто нахлузваш кожата отгоре и готово. Пак си е много работа, трябва всичко да се мери, пресмята, планира; ставаш нещо средно между касапин и художник. Най-напред се изкормва животното, после се одира, после кожата се обработва с химикали. Повечето ползват боракс, но тези, дето уважават традицията — като мене! — все още предпочитат арсеник. Така кожата се запазва най-дълго. Аз даже сам си дъбя кожите, ако щеш, вярвай!

— Значи имаш арсеник? — попита Романо.