Последният жив

— Не е нещо, дето си го пиша в трудовата биография. — Стрейт се засмя. — Накрая успях да избягам, лекувах се, после ме уволниха от войската. Върнах се в Щатите и известно време бях надзирател в затвор за малолетни. Някои от децата бяха такива изпечени престъпници, че пред тях ония от Виетконг приличаха на дечица от забавачница. После се ожених, но на моята нещо не й се хареса заплатата ми, та заради нея се преместих на канцеларска работа, но пък на мен не ми пасна. Нали ти казах, че съм израснал сред коне. То ми тече в кръвта. — Той погледна към Били. — И добре, че е така, щото в банковата ми сметка почти нищо не капе.

Всички се засмяха, с изключение на Гуен. Тя и без това е достатъчно ядосана, че тоя селяндур й влиза в къщата, помисли си Уеб, който я наблюдаваше внимателно.

— Накратко казано — продължи Стрейт, — когато се върнах при конете, жена ми ме напусна и ми взе сина и дъщерята.

— Виждаш ли ги често? — попита Уеб.

— Отначало да, сега не толкова. — Той се ухили. — Надявах се синът ми да стане наемник или поне конегледач като баща си, пък то какво се оказа? Имал алергия към коне. Животът понякога си прави майтап с хората — заключи той и се плесна през смях по бедрото.

Докато го наблюдаваше, Уеб си каза, че Немо Стрейт изобщо не прилича на човек, който умее да вижда смешното в живота. По-скоро имаше вид на недодялан и глуповат тип, който умее само да изпълнява каквото му се нареди. Явно, че трябва да преосмисля преценката си за някои хора, каза си той.

— После се появи Били и сега му помагам — той погледна към Гуен, — а също и на госпожата да построят своята малка империя.

Били вдигна чашата си с уиски.

— И добра работа вършиш, Стрейт.

Уеб забеляза, че при тези думи на мъжа си Гуен отмести поглед встрани. Той реши да смени темата.

— Приземните етажи на къщите обикновено са по-студени — подметна той. — А тук е по-топло, отколкото на горния етаж.

— Имаме най-доброто централно отопление на света — гордо извика Били, който обслужваше бара, сякаш се бе родил барман. — Гуен каза, че те е развела из къщата. Котлите, дето си ги видял, загряват водата до пара, парата минава по тръби и стига до чугунените радиатори във всяка стая. Там се втечнява, връща се обратно в системата и отново се превръща в пара. Така не само затопля, но и Овлажнява въздуха. — Той подаде на Уеб бирата му. — Но това не е всичко. Тръбите за парата минават отдолу, под пода, затова в тази стая е толкова приятно топло. По това време на годината през деня може да е двайсет и пет градуса, но през нощта става едва пет-шест. Затова Гуен може да се разхожда с голи ръце и пак да й е топличко, нали така, скъпа?

— Истината е, че цял ден ми е горещо.

Уеб поглади с длан повърхността на бара.

— Хубава придобивка.

— От 1910-а година — обясни гордо Били. — Първоначалният собственик бил вложил доста парици навремето, за да се получи заведение като свят. Това не значи, че когато го открих, ресторантът вече не беше сдал багажа. Ама на мен там ми е слабостта, да съживявам умрели предприятия.

Били нареди питиетата върху сребърен поднос и ги отнесе до креслата. Всички насядаха.

— Гуен ми каза, че имате някои доста добри годиначета.

— Даже един потенциален шампион. Е, това ако стане, ще си платим сметките за един месец напред!

При тази забележка Гуен и Уеб си размениха многозначителни усмивки.

— Човек трябва да се надява — подметна Гуен. — Иначе е доста вълнуващо да си вечно на ръба на бедността.

— Е, не се справяме чак толкова зле — каза веднага Били, като погледна към нея.

Уеб си отбеляза наум множественото число. Изведнъж се зачуди кой всъщност беше истинският собственик на фермата.

Били отпи яка глътка.

— Имотът хич не е лош. Даже лов на лисици си правим по тия места.

Лицето на Гуен се изкриви от отвращение.

— Това вече е гадно!

— Е, нали уж сме в богатата Вирджиния? Тук ловът на лисици винаги е бил на мода. — Били се ухили на Уеб. — Гадните ни съседи са голяма досада. Бесни са ми, защото веднъж не им дадох да минат през имота, докато гонеха скапаната си лисица. Казах им, че там, дето съм израсъл, в Ричмънд де, не ходим на лов. Ами да, лошо й се пишеше на лисицата, пък аз все съм на страната на слабия. Ония мърльовци обаче ме дадоха под съд и спечелиха! Имало от памтивека някаква клауза в акта за собственост на тоя имот, която позволявала да се ловува свободно в земите ми.

— Отвратително! — Романо изглеждаше искрено възмутен. — А казват, че Америка уж била свободна страна.

— Е, от известно време престанаха да влизат — обади се Стрейт.

— Защо така? — попита Уеб.

— Били застреля едно тяхно куче, пардон, хрътка! — Стрейт се плесна по бедрото и гърлено се засмя.

Били кимаше с глава, явно споменът за това му доставяше голяма наслада.

— Беше ми подгонила едно конче, звяр за триста хиляди долара. А тия скапани хрътки са по пет за долар. Та я гръмнах като нищо.

— Не те ли съдиха пак? — поиска да знае Уеб.

— Абе, опитаха се, но този път им разказах играта. — Били се усмихна, наля си още едно питие и погледна Уеб. — Значи ти хареса обиколката с Гуен?