Последният жив

Пътят му минаваше покрай входа на фермата „Южняшка красавица“. Порталът не беше толкова пищен, колкото в „Източен вятър“. Уеб забеляза, че портите са плътно затворени и заключени с катинар. Стори му се, че в близост до входа вижда часови, но не забеляза дали е въоръжен. Интересно местенце. Тъкмо си каза това, и чу шум на хеликоптер, който прелетя ниско над главата му и се загуби в далечината. Може би щеше да кацне в „Красавицата“. Или пък това беше неочакван терористичен десант срещу Америка, опита се той да се пошегува наум, но днес не му беше до шеги.

Уеб отби, за да зареди колата с бензин. Помисли си да позвъни на Клеър, но се отказа. Какво щеше да й каже? Утре може да се видим?

Мостът Удроу Уилсън отдавна имаше печалната слава на най-тясното място в националната пътна мрежа. Задръстванията по него бяха легендарни. Името на двайсет и осмия президент на САЩ беше само по себе си достатъчно, за да доведе повечето шофьори от района на Голям Вашингтон до дива ярост. Горкият човек, помисли си Уеб. По-добре да бяха кръстили някой крайпътен клозет на негово име; хората щяха поне да го споменават с добро.

Той се качи с колата на застаряващото съоръжение и погледна часовника си. До единайсет часа оставаха трийсет секунди. Тази вечер река Потомак течеше спокойна, без видим трафик на моторни лодки и кораби. Плътната линия на дърветата откъм брега на Мериланд контрастираше с ярките светлини на стария град на Александрия откъм страната на Вирджиния, с осветения купол на Капитолия и националните паметници малко по на север. Уеб подмина средата на моста. Движението беше сравнително рехаво и в този час нямаше задръствания. Покрай него в обратна посока профуча патрулна кола на щатската полиция на Вирджиния. Уеб за малко не подвикна на шофьора: „Ей, стани ми приятел за една вечер. Тръгнал съм на среща с Доктор Смърт!“

Уеб премина моста и продължи по шосето на другия бряг. Огледа се. Нищо. Толкова по въпроса за точността. Или може би му бяха устроили поредния капан и някой неизвестен снайперист вече го държеше на мушка? Дали човекът бе отчел правилно загубата на височина при поставяне на мерника, дали бе взел предвид лекия страничен вятър? Дали в момента не вкарваше патрон в цевта, или може би вече изпускаше въздуха от дробовете си, преди полека, с плавно движение на показалеца, да дръпне спусъка? Дали наистина Уеб Лондон нямаше да се окаже най-големият глупак на света?

— Първата отбивка вляво. Сега! СЕГА!

Гласът идваше отвсякъде и отникъде. Уеб толкова се стресна, че за малко щеше да изхвърчи от шосето.

— По дяволите! — изруга той, като с една маневра прекоси трите платна, делящи го от заветния изход, съпровождан от възмутения хор на автомобилни клаксони. Поради високата скорост колата взе завоя толкова остро, че закачи леко мантинелата.

Уеб се бе озовал на рампата за междущатска магистрала 295. Пред и зад него нямаше никакви други коли.

— Завий към Вашингтон — каза гласът, този път малко по-спокойно.

— Предупреждавай ме малко по-отрано, да те вземат дяволите! — кресна Уеб, без изобщо да е сигурен, че оня може да го чуе. Той не можеше да си обясни как бяха успели да монтират съобщително устройство в колата му, без някой да ги забележи. Уеб се насочи на север към столицата, като по навик си пое дълбоко дъх, за да успокои пулса си. Този призрачен глас, дошъл от небитието, здравата го бе раздрусал.

— Карай все направо — обади се гласът. — Ще ти кажа къде да отбиеш.

Това не беше оня писклив гласец, който му бе отговорил по телефона. Може би чак сега разговаряше лично с Големия X? Звучи като глас на едър човек, на страшилище като Големия X, помисли си Уеб. Беше плътен глас, нетърпящ възражение, авторитетен и заплашителен. Подхожда му, каза си той.

Уеб добре познаваше района наоколо. Живописно шосе под тунел от високи дървета, зад които във всички посоки се простираше гъста гора. Симпатично местенце, само дето, ако ти се повреди точно тук колата, по-добре си плюй на петите.

Защото, ако останеш да си я пазиш, теб няма кой да те опази. Момчетата, които патрулираха из тия гъсталаци, не се числяха към Националната служба за пътна помощ. Малко по-нататък пътят минаваше покрай психиатричната клиника „Сейнт Елизабет“, където бяха намерили втори дом прочути умопобъркани като Джон Хинкли и разните откачалки, дето се опитваха да прескачат оградата на Белия дом.

Гласът отново се обади:

— Завий на следващата отбивка. На светофара дай вляво, карай точно километър и осемстотин метра и после свий вдясно.

— Да си водя ли записки, или можеш всичко това да ми го пратиш по факса? — На Уеб внезапно му се прииска да се заяде.

— Затваряй си устата!