Последният жив

— Тя е прекрасен екскурзовод. Много интересно ми беше да чуя, че по време на Гражданската война през фермата е минавал канал за избягали роби.

Били кимна и посочи шкафа с пушките.

— Една от спирките е била точно тук.

— Не те разбирам.

— Били, я покажи на човека — подкани го Стрейт.

Били направи знак на Уеб и Романо да го последват. Той се приближи до шкафа и натисна някакъв скрит лост, след което се чу щракване и целият шкаф се завъртя напред, разкривайки малък отвор в стената.

— Няма прозорци и осветление, само няколко прости нара, но когато бягаш към свободата, не можеш да си чак толкоз придирчив — каза Били. Той свали електрическо фенерче от куката на стената и го подаде на Уеб. — Ето, погледни сам.

Уеб пъхна глава в отвора и опипа стените с лъча на фенерчето. В един момент за малко не припадна, когато лъчът освети човешка фигура, седнала на люлеещ се стол, но постепенно очите му свикнаха с тъмното и видя, че е кукла в естествен ръст, облечена като негър роб с рунтави посивели бакенбарди; бялото на очите му блестеше зловещо на фона на боядисаната в черно кожа.

Били се засмя.

— Няма що, здрави нерви имаш. Повечето хора надават писъци до небето, като го видят.

— Идеята беше на Били, не моя. — В гласа на Гуен се долавяше искрено отвращение.

— Много си падам по такива шегички — призна Били. — Ами че то нали човек има нужда да се посмее от време на време?

Те допиха чашите си и се упътиха към масата за вечеря.

Тъй като Били не пропусна да подчертае, че главната трапезария е толкова грамадна, че няма да могат да се чуват през масата, вечерята беше сервирана в една по-малка стая, встрани от кухнята. Гуен каза молитвата и се прекръсти; Романо стори същото, докато Стрейт, Уеб и Били наблюдаваха отстрани.

Гуен беше приготвила салата „Цезар“, телешки карета, пресни аспержи в сметанов сос и домашни питки. За десерт имаше черешов сладкиш и кафе. Романо се изтегна назад и доволно погали корема си.

— Е, на това му се вика ядене! По-добро е, отколкото в офицерския стол — провикна се той.

— Вечерята беше прекрасна, благодарим ти, Гуен — каза Уеб, като срита Романо под масата.

— В Ричмънд посрещахме много гости — каза тя, — но вече не каним толкова. — При тези думи тя погледна с укор съпруга си.

— Вече доста неща не правим като едно време — обади се Били Канфилд. — Но вечерята беше страхотна и аз предлагам тост за главния готвач. — Той отиде до бюфета и измъкна кристална гарафа с коняк и четири чаши. — Като всеки добър южняк, и аз си падам по „Джим Бийм“, но за един сериозен тост трябва нещо по така. — Той наля чашите и всички пиха за здравето на Гуен.

Тя се усмихна и вдигна чаша.

— Приятно е толкова мъже да ти окажат уважение.

Докато се сбогуваха, Уеб дръпна Били настрани.

— Просто да уточним правилата. Искам още сега, като си тръгнем, да включиш алармата и да я включваш всяка вечер преди лягане. Тази къща има прекалено много входове и изходи, затова искам двамата с Гуен да ползвате винаги един и същ вход. Така няма да забравите някоя врата отключена. Ако искате да излезете от къщата дори само на разходка, най-напред ни се обаждате и единият от нас идва за охрана. Ако нещо ви уплаши, теб или Гуен, веднага ни се обаждате. Ако забележите нещо подозрително, каквото и да било, аз трябва да знам. Ето ти номера на мобилния ми телефон. Той е включен денонощно. Освен това искам да помислиш и да ни пуснеш с Романо да живеем в голямата къща. Ако нещо се случи, всяка секунда е от значение.

Били погледна листчето с номера на Уеб.

— Е, какво, изведнъж се оказахме затворници в собствения си дом! — Той поклати тъжно глава. — Тия жалки мизерници!

— Ония пушки в шкафа само за украшение ли са, или знаеш как се използват?

— Повечето са за лов на дребен дивеч. Големите са заключени в един шкаф горе. Имам и дванайсеткалиброва помпа, освен това един .357-калибров магнум, заредени и готови. Пък и Гуен стреля едва ли не по-добре от мен.

— Чудесно. Само гледай да не гръмнеш по погрешка някой от добрите. Имате ли намерение скоро да пътувате нанякъде?

— След няколко дни изпращаме нови кончета за Кентъки. Ще бъдем аз, Стрейт и няколко от момчетата.

— Ще поговоря с Бейтс, той може да е на друго мнение.

— Послушай Уеб — доближи се Немо. Беше чул част от разговора. — Някой иска да ти види сметката. Стой си тука, та да могат федералните да те опазят.

— Нещо си се размекнал, Немо — ухили се Били.

— Глупости. Просто ако нещо се случи с теб, оставам без работа.

— А посетители очаквате ли?

Били поклати глава.

— С повечето от едновремешните приятели в Ричмънд си загубихме следите. Може би и ние сме виновни. Тук живеем доста затворено.

— Какво знаеш за съседите от „Южняшка красавица“?

— Само това, че са по-големи грубияни и от мен. — Канфилд се засмя. — Право да ти кажа, не ги познавам кой знае колко. И те като нас не са много общителни. Виждал съм само един от тях, май беше управителят на имението.

— А какво ще кажеш за хеликоптера и самолета?

Били направи гримаса.

— Е това наистина дразни. Плашат конете, там е работата.

— Колко често виждаш самолета и хеликоптера да пристигат или да излитат?